— Бейли е шефът, но вина носи всеки от нас.
Тълпата се развика подигравателно.
— Остави ги тези зяпачи — намеси се Бейли, — няма смисъл.
Гълчавата отшумя. В коварната тишина проехтя енергичният глас на Лара:
— Не се правете на луди, петимата сами са си виновни. Но мисля, че те или ще стигнат до капсулата, или ще успеят да се върнат. След два часа корабът ще ги прибере.
— Права е — обади се плах глас. — Бъдете разумни! По-добре да си уплътним времето. Става скучно.
— Имам идея — извика някой, — да отбележим празника на абсолютната нулева точка. Танци при нула градуса Келвин, и безтегловност. Имам и музика за случая.
Предложението бе посрещнато с възторжени викове. Развилняха се. Някой беше открил помещение, което явно някога е било обща зала. Намираше се един етаж над командната зала.
— Идваш ли? — попита Катен.
Бейли го погледна студено, поклати глава отрицателно.
— Вървете напред. Имам да свърша още нещо.
— Бейли — обърна се Лара към него, — не бива да правиш това. Не бива да ги оставяш сами.
— Можеш ли да ми обясниш какво печелят от моето присъствие — изръмжа Бейли.
— Знаеш много добре какво имам предвид.
Катен усети някаква близост между тях, което го накара да изостри вниманието си. Може би се познаваха по-добре, отколкото Лара бе казала? Бейли се колебаеше. Изглежда, щеше да послуша Лара. Катен чакаше напрегнато. Не беше виждал Бейли да се поддава на влияние.
— Вървете — рече Бейли дрезгаво.
Катен наблюдаваше енергичното му, безстрастно лице.
— Изплъзваш се като риба, Бейли.
— Отивайте при другите — отвърна той равнодушно. — Там ви е мястото — обърна се и изчезна в един страничен коридор. След миг се скри и сянката му.
— Прекали — каза Катен. — Не очаквах това от него.
— Изненадан ли си?
— Малко. Нима ти не си?
— Не — прозвуча категорично отговорът й.
— Познаваш ли го?
— Не повече от тебе — тя посрещна погледа му открито.
— Странно — промърмори той — кой е истинският Бейли, този там или някой друг?
— Няма истински Бейли — отговори Лара. — Никога не е имало. Нито веднъж.
— Била ли си влюбена в него? — попита Катен.
— Не — отвърна Лара. — Спах веднъж с него.
Той гледаше някъде из коридора.
— Възхищавах му се.
— Това е нормално — успокои го тя кратко. После го хвана за ръката.
Тръгнаха след другите. Коридорът отдавна беше празен. От слушалките се носеха все същите силни смехове и викове, които накрая бяха заглушени от музика.
Катен беше доволен, че не е с тях. Музиката му се струваше неблагозвучна и досадна, при все че той обичаше музика. Искаше да бъде насаме с Лара. Но в тяхното положение щеше да бъде лекомислено да намалят звука на приемниците си.
— Какво ти е? — попита Лара. — Да не е заради мене?
Без да съобрази, че тя не може да го види, той вдигна рамене:
— Нима това са възрастни хора? — искаше да прозвучи безгрижно, но излезе сериозно и съвсем не снизходително.
— Те не си дават сметка за положението — каза Лара. — Та те не знаят никакви опасности. Просто не вярват в тях.
— И ти извиняваш всичко това?
В очите й се четеше скрита усмивка.
— Трябва да убиват времето. Да убиват времето! — Той я гледаше ядосано, като че ли тя беше виновна.
Минаха бързо през командната зала. В подножието на стълбата Лара попита:
— Ами ако капсулата не дойде навреме?
Катен я погледна удивено:
— Но защо да не дойде?
— Може и да се случи.
— Но това е абсурдно.
— И все пак — настояваше тя.
— Имаме кислород за повече от три часа.
— А после? — В чертите й пролича странно несъответствие: очите й — необичайно уголемени, одухотворени и изпълнени със страх, лицето — като вкаменено.
Той не можа да понесе това изражение и обърна глава настрани. По стените играеха отраженията на фенерчето му. Само с крайчеца на очите си мяркаше сянката на лицето й.
— А после? — повтори тя.
Гласът й разтърси главата му като с желязна ръка.
На светлината от фенерчето тъмното й лице изглеждаше прозрачно, като от стъкло, сякаш лекото трептене на устните й изискваше върховно напрежение. Той се удиви от лицето й. Напомняше му образа на фантастичния му копнеж, когато в капсулата мечтаеше за нея. Беше видение, родено от ужаса и сляпото безумие, че могат да бъдат вечно разделени. Сега тя приличаше на онзи бленуван лик.
— Не бива да танцуват твърде дълго — каза той уморено, — иначе кислородът няма да им стигне.
— Къде ли е Бейли?
Катен погледна назад в коридора.
— Изчезна. Бейли, обади се! Къде си се скрил?
— Ти ли си, Катен? — чу се от нейде гласът на Бейли.