— Къде си?
— Ти трябва…
— Чух — прекъсна го Бейли. — Опитай се да ги убедиш.
— Те слушат тебе.
Бейли се изсмя подигравателно:
— Може би! Когато не им развалям удоволствието.
— Бейли…!
— Опитай! Приятно прекарване!
— Недей да вършиш глупости!
Бейли вече не се чуваше.
Катен забърза нагоре по стълбата, следван от Лара.
След многократни опити му се удаде да възстанови контакта. Дисководещият изключи музиката с неохота. Тридесет чифта очи се обърнаха към Катен с укор, че е прекъснал забавлението им.
Катен започна да обяснява положението. Преди да свърши, някой подвикна иронично:
— O si tacuisses, philosophus mansisses!1
Разнесе се вял глас:
— Височествата пълнят гащите! До един час капсулата ще е тук. Какво толкова има!
— Може да се случи нещо — каза високо Катен, — нещо, което да не може да се предвиди.
— Бълнуваш — рече същият глас. — Това ще бъде първият случай от двеста години насам. В капсулата знаят колко кислород имаме. „Теорията, друже мой, е сива, зелено е дървото на живота.“ Музика!
— Но разберете — крещеше Катен, — тя може да бъде принудена да поеме по друга орбита, да се повреди или бог знае какво.
Изригна смях, сякаш бе разказал виц, после музиката надделя. Затанцуваха, поканиха и тях. Изпълнен с безсилие и недоумение, Катен сви длани в юмруци.
Настроението се повишаваше, танците ставаха все по-бурни.
— Такова нещо ми се случва за първи път — извика някой. — Танци с магнитни обувки и костюм. Могат да те закопаят като падаща звезда.
Зад визьорите се показаха усмихнати лица, които се изгубиха бързо в тълпата. Катен разпозна някои от тях.
Съкрушен, той приседна до Лара в едно старинно кресло — по силата на навика, отколкото по необходимост. Всичко бе казано; мълчанието тегнеше над тях. Лара го хвана за ръката. Плахият допир му подейства успокоително. Времето минаваше. Те безмълвно гледаха танцуващите.
Най-напред лек тласък разтърси кораба, малко след това последва и по-силен. Неколцина танцуващи политнаха. Сетне наблизо падна голям блок. Подът вибрираше, дочуваха слабия, остър звук на разкъсващ се метал. Няколко души, загубили опора, се носеха из помещението. Смесваха се викове и плахи стенания. Бягаха към стените, сякаш те можеха да ги предпазят. Музиката продължаваше да звучи в слушалките, обвиваше всекиго заедно със страховете му като в пашкул. Бяха безпомощни в своята изоставеност.
Метеоритната бомбардировка продължи повече от два часа, след което градушката утихна, а накрая съвсем престана.
Плътно притиснати, Катен и Лара лежаха в една ниша, образувана от три стени. Между отделните тактове на музиката усещаха дишането си твърде ясно.
Някой се обади:
— Поне изключи тази проклета музика!
Тишината стана непоносима. Най-сетне някой набра смелост:
— Колко време имаме още?
Катен погледна часовника си. Оставаха четиридесет минути плюс десетте от резервата. Капсулата все още не се беше обадила.
Катен се надигна тежко. Един сламенорус, дребно-лик младеж помогна на Лара. Имаше открито, любезно лице със светли очи. Попита плахо:
— Сега какво?
Погледна Катен доверчиво, по устните му пробягна нервен тик.
Катен бе заобиколен от объркани лица. Тълпяха се около него като подплашени животни. Брюнетката на Бейли хълцукаше приглушено. Сламенорусият съобщи:
— Имам кислород за още двадесет минути…
Катен бе обзет от объркващо съчувствие и не намери сили да им се разкрещи.
— Ще дойде — рече колебливо той. — Там знаят с колко кислород разполагаме.
Не беше убедителен. Щяха да усетят, че иска само да ги успокои. През слушалките гласът му се чуваше както обикновено и както всички останали гласове — малко креслив и нервен, понякога писклив, но привидно безучастен.
— Сега какво? — повтори въпроса си русият.
На Катен отново му се прииска да закрещи насреща им: „Идиоти! Защо прахосахте кислорода си?“, но замълча, опита се да надникне в лицата им, ала те му се изплъзваха.
Хвана Лара за ръката:
— Отиваме да търсим Бейли. Движете се колкото е възможно по-малко! Може да стане опасно.
— А вие? — попита дребният рус младеж угрижено.
— Не ни мисли… — кимна Катен успокоително. Дръпна Лара след себе си, като че ли тя щеше да избяга. Не можеше да им каже, че техният кислород щеше да им стигне за половин час повече.
Когато достигнаха коридора, в ушите им прозвуча надигащият се и заглъхващ вой на сигнала за помощ, тридесеткратно усилен. Ако самата капсула не беше в изключителна опасност, тя трябваше да се опита да стигне до тях по какъвто и да е начин.
Лара прошепна: