— Наистина ли искаш да търсиш Бейли?
— Не.
— Но какво правим тогава? Хабим кислород.
— Ако капсулата не успее… — Катен шептеше. — При тях ли искаш да бъдеш? — той продължи едва доловимо: — Не можем да им помогнем. — Не й даде възможност да възрази. — Да, страхлив съм, бягам. Не искам да съм между четири стени, когато…
Стигнаха до края на коридора. В причудливата следа от метеоритния удар откриха една силно издадена плоча. Седнаха един до друг на защитеното възвишение. Небето бе тясно, границите му неочертани, разпокъсани. Тук-там мъждееше по някоя звезда.
Мислите на Катен кръжаха около една точка. До съзнанието му не достигаше нищо друго. Вече не вярваше на сетивата си. Откъсна се от обичайния свят на възприятията си. Нямаше я нито Лара, нито нищо друго освен този проклет половин час.
— Катен? — това бе нещо като въпрос, проверяващ присъствието му. — Помисли за долината на края на тунела, за каменистия плаж, за къщата и лодката.
Струваше му се, че усеща топлия й дъх. За момент думите й го разсеяха. Почувства изпръхналите й устни и дори отново разпозна гласа й.
— Дали ще умрем така, както и те? — попита Катен.
— Кого имаш предвид? — попита Лара. Затърси думи, сетне каза просто.
— Екипажът.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще си умрем просто така, по една случайност. — В гърлото му се надигнаха сълзи, той преглътна спазматично и замълча, за да не се издаде.
След няколко минути тишината бе нарушена, до тях достигнаха далечни звуци, ту глухи като тътен от изригване, ту ясни, ту пронизителни, ту сподавени.
Ужасени, те се притиснаха един до друг, колкото им позволяваха предпазните костюми. Той усещаше движенията й, чуваше конвулсивното, стенещо хълцане.
Далечният звук не трая дълго, отшумя внезапно. Погледът на Катен спря на индикатора — имаше кислород за още тридесет минути.
Опита се да не мисли за нищо. Времето течеше мъчително бавно. На моменти го обземаше мисълта да отвори визьора на шлема си. Каза го на Лара. Тя се вкопчи още по-здраво в него и спря да хълца. Искаше му се тя да каже не, не бива.
Оставаха още пет минути.
Гласът на бордовия кибернет им се стори като измама на превъзбудените им сетива.
— След 4,3 минути капсулата ще бъде на определеното място. Готови за прехвърляне!
Сякаш се страхуваше да не каже нещо безсмислено. Катен прошепна:
— Защо чак сега?
Той знаеше отговора.
— Поради разширяване на метеоритното поле — по-ранно връщане — невъзможно. — Гласът стана по-ясен и роботът продължи неумолимо: — Изчисляването на курса стана въз основа на изразходването на кислород при минимално натоварване на човешкия организъм. Прехвърлянето може да стане навреме. Изчисленията са проверени. Те са безпогрешни.
В този момент неопровержимият факт, че останалите са мъртви, стигна болезнено до съзнанието му. Споменът за онзи далечен шум го накара да потръпне:
— Става опасно! — гласът му прегракна. — Опасно, опасно.
— Прехвърлянето става навреме — ревеше автоматът. — Прехвърлянето става навреме…
Всяко обяснение бе излишно. Роботът знаеше положението по-добре от тях самите. Откакто връзката бе възстановена, той приемаше най-важните данни — двама оцелели. Мъртвите не го интересуваха.
След известно време, което им се стори безкрайно дълго, роботът съобщи:
— Положението за скачване достигнато. На път са сервоавтомати за спасяване на трима оцелели.
Въпреки че му бе трудно да диша, Катен се изправи. Той хвана Лара за раменете.
— Чу ли? Трима!
— Бейли!
— Бейли?
— Тя е права. — Той разпозна гласа на Бейли.
Сърцето на Катен щеше да се пукне от възбуда и кислородна недостатъчност. Дишаше на пресекулки. Беше му горещо. Задави се с остатъка от задушливия въздух.
Думите на Бейли звучаха делово и безстрастно:
— Открих няколко бутилки кислород. Усилията, с които успях да ги включа в моя кръгов цикъл, щяха без малко да ми костват живота.