Катен бутна с крак съседа си. Сепвайки се, той схвана положението и придърпа момичето към себе си.
Катен се запромъква между табуретки и кресла към другата страна. С изключение на двама закъснели в тази част нямаше никой. Спря разочарован пред енергийната преграда. Съседът му и момичето също бяха изчезнали. Опразнено от хора, помещението — открито отвсякъде като връх на тясна, безкрайно висока планина — изглеждаше странно. Как бе попаднал тук? Чувстваше се до болка сам. Копнежът му по Лара се усилваше. Тръгна като сомнамбул от стол на стол, от кресло на кресло, за да открие поне следа от нея. Завладя го мисълта, че никога повече няма да я види. Бе оставил времето да тече безсмислено. Естествено, тя беше с Браун или с Пъг-ди. А може би и с Бейли? Имаше ли значение? Всеки ползваше това, от което се нуждаеше: указание за употреба! Той действаше. Не бе го открил Бейли, но затова пък го владееше превъзходно.
Възхищаваше ли се от Бейли? От начина му да остава безразличен към това, което иска. От неговата естественост, от чувството му за превъзходство? Какво беше това чувство? Самовъзхищение или удивление на другите от него? Той се бе оплел в мислите си като в лабиринт, бягайки от отговора. Той чувстваше, че стой над повечето от хората на борда. Арогантност ли бе това? Поклати глава. Това ли го свързваше с Бейли, или то бе някаква илюзия? Не би ли могъл той да бъде Бейли? Случайно ли бе, че не заемаше неговото място? Не! Тогава какво го възхищаваше у него? Какво го отличаваше от Бейли? Бяха се наслаждавали на едни и същи удоволствия, може би бяха притежавали едно и също момиче. Да се организира тази експедиция не бе никакъв проблем. Но той не би се заел с това. Ето тук се криеше отговорът: Бейли се нуждаеше от публика. Тя приемаше всичко с благодарност, ръкопляскаше. А той й се надсмиваше; той я беше дресирал. Тя реагираше машинално. Кукли и кукловоди. Нямаше съмнение за кого е удоволствието, истинското удоволствие. Бейли бе свободен.
Катен чувстваше, че това не е той, усещаше се потиснат от себе си, от своите ограничаващи връзки. Привидната алтернатива го обезпокои. Би трябвало да има някакъв изход. Изход ли? В ушите му звучеше подигравателен смях. Изход — от какво? Бейли беше забавен, макар и малко студен. Такива бяха в една или друга степен всички. Бейли им доставяше удоволствие. Какво повече им беше нужно? Да надзърнат зад кулисите? Но кой се интересува от двойното дъно? Главното беше ефектът: зайци в цилиндър.
Когато погледите им се срещнаха, Катен откри в очите на Бейли вълча бдителност. Въпреки това и от двете страни личеше известна симпатия. Внимаваха обаче да не нарушат определената дистанция.
Катен предполагаше, че зад любезната фасада на Бейли се крие сурова категоричност. Може би Бейли беше гений? Предположението разкъса обръча на гонещите се мисли.
До момента, в който се появи Лара, Катен си запълваше времето с различни момичета. Повечето бяха мили, интелигентни, хубави. Понякога разговорът се прехвърляше върху Бейли. Но той ги интересуваше дотолкова, доколкото личността му бе свързана със събитията. Когато въпросът излизаше извън тези рамки, интересът им спадаше. Усмихваха се и започваха отново да говорят за общи неща. Понякога разговорът въобще не потръгваше. Това може би се дължеше на краткостта на срещите. Но защо с Лара не беше приказвал за Бейли и защо забелязваше това едва сега? Причината не бе във времето. Те въобще разговаряха малко. Но това мълчание не беше мъчително.
Катен стана и се запромъква през полутъмното помещение. От Вселената го делеше само тънката преграда на едва осезаема енергия. Подът под краката му леко вибрираше. Капсулата летеше към астероидния пояс, след няколко часа щяха да преминат орбитата на Марс. Погледът на Катен се зарея в безкрайността, потърси опора, върна се, срещна Лара.
Тя лежеше почти по същия начин, както и през нощта, когато се бяха запознали на Титан. Може би това бе любимата й поза. Беше отметнала глава назад и се взираше нагоре, леко отворила уста. Очите и зъбите й изглеждаха като независещи едно от друго отражения сред безразборни линии. Лицето й, потъмняло от сумрака, бе някак напрегнато. Като че в нея се таеше сила, която тя с усилие трябваше да обуздае.
Катен коленичи до нея. Сложи ръка на рамото й. Докосването веднага го възбуди. Мислеше, че е невъзможно тя да не изпитва същото.
В зениците й се отразяваше тънък светлинен лъч. Без да го погледне, тя попита:
— Ти ли си? — беше обикновен въпрос, който не изисква отговор.