Сдържаната й мълчаливост го направи несигурен. Ръката му се плъзна надолу, докосна бегло гърдите й.
— Бях те загубил. Къде беше? Търсих те.
Тя знаеше, че той послъгва, но се засмя.
В каютата му нахлу здрачната светлина на далечното слънце. Телата им се отделиха едно от друго, почиваха изтощени, отпуснали глави върху потни ръце. Той жадно вдъхваше миризмата на нейната кожа, дишаше дълбоко и равномерно. После помежду им затрептя нежен шепот, подобен на пращящо пламъче, и отново замря.
Той мислеше, че тя спи, когато чу въпроса й:
— Защо ме търсеше?
Бе изненадан, каза, противоречейки си, бързо, за да прикрие смущението си:
— Не съм те търсил.
— Наблюдавах те.
Какво искаше тя? Присмиваше ли му се? Той не знаеше какво да отвърне, за да не се изложи. Твърдостта в гласа му бе неубедителна.
— Защо питаш?
Тя се поколеба:
— Никой никого не пожелава истински.
Плахостта в думите й породи у него особено чувство на лекота.
— Ние сме изключение. — Този път сигурността му беше неподправена.
Тя се усмихна внимателно и прикрито, така че почти не се забеляза. В каютата беше достатъчно светло обаче, за да му направи впечатление. Той осъзна завладяващото го напрежение едва сега, когато то замря.
Тя запита:
— На мене ли се смееш?
Той поклати глава:
— Странно, и двамата сме се страхували от едно и също нещо.
Усмивката й се очерта по-ясно.
В този момент тя му се стори по-близка, отколкото целия му досегашен живот. Той усещаше топлината й, кожата й бе кадифена, в учудващ контраст с момчешката мършавина на тялото й. Всяко друго възприятие изчезна, завладя го състояние на пълна независимост от околния свят. За дълго нищо не смущаваше тяхното уединение.
Корабът прелетя астероидния пояс, без да намали огромната си скорост. Водещият лъч го връщаше уверено назад към Земята.
През прозореца се прокрадваше ярка светлина и се губеше между мебелите. Непрекъснато припламваше безшумно. Космическата капсула напредваше сред нажежени облаци, оставяше след себе си следи от разбити астероиди. Корабът бе съвършен, въплъщаваше в себе си напредъка на човечеството, напълно автоматичен, най-висша, последна дума на човешката цивилизация.
Катен се протегна, ставите му изпукаха.
— Бихме могли да се изкъпем — каза той. — След половин час басейнът ще е претъпкан. — Поиска да се надигне.
Лара се засмя, търкулна се върху него и започна да го целува. Нейната нежност и детинска палавост му бяха приятни. Той се отдаде на омайващото чувство, че е причина за тази нежност. Но не изпита суета.
— Какъв уикенд! А аз почти се бях отказала — беше щастлива като в приказките, — ти, този кораб, въобще всичко. Представяш ли си, нямаше да дойда! Чудовищно! — Засмя се и го погъделичка. — Отвратителна овца съм, наистина отвратителна. Като си помисля само, че не исках да дойда.
Катен я ухапа по ръката.
— Ох! Но беше доста скучно, знаеш ли, а Бейли в края на краищата е мило момче.
Нещо го смути. Не това, че тя намираше Бейли мил. По-скоро тонът й. В гласа й прозвуча нещо неуловимо, обезпокояващо. Естествено, Бейли беше мил.
Тя се притисна към него:
— Хубаво е. Хубаво е, когато човек има всичко. Този кораб. Не липсва нищо. Бейли е гений.
Катен изтръпна. Беше чакал удобен случай да заговорят за Бейли и сега случаят сам се предлагаше. „Въобразявам си. Не съм я виждал никога с него.“ Обърна се по корем и простря ръце встрани. Бейли притежаваше талант, не беше гений.
В последно време тези излети намаляха. Нямаше вече нищо ново. Марс е скучен, на Луната не можеш да се движиш свободно.
— Той е гений — повтори тя с бодър тон. Катен поклати неволно глава.
— Знае някакъв трик или пък има връзки с водещата централа. Разбира се, че има връзки. Освен това е вманиачен. Той трябва да нарушава забраните. Това е негова страст.
— Без него не бихме излезли извън орбитата на Марс. Как постига всичко това?
Нейното възхищение сломи протестите му, остави у него вибриращ резонанс като докосната струна.
— Той премята централата — отвърна Катен грубо, — без всякакви задръжки.
— Не, не — възпротиви се тя, — той е по-хитър. Не рискува напразно. — Това прозвуча хладно, иронично. Катен пое дълбоко дъх.
Беше почти склонен да вярва в някаква илюзия. Защо да не й повярва, че не вижда у Бейли нещо повече от това, което бе споделила с него?
— Но откъде познаваш Бейли?
Стори му се, че отговорът й закъсня със секунда.
— Не зная. Просто го познавам. Малко хора ли се познават?
— По дяволите — каза той, — но ти трябва да знаеш откъде го познаваш.