— Толкова ли е важно това?
Неговото „не“ бе погълнато от пронизителния писък на алармения звънец.
На стенния екран се виждаше далечна движеща се точка. Гласът на корабния кибернет бе с една октава по-висок от обикновено и това изостри вниманието им.
— Непознат, изкуствен обект в сектор 2-2-2-q-N! Пресичане на орбитите след 31,385 минути. Движението не е ускорено, няма топлинно излъчване! Липсва радиовръзка! Унищожаване след 4,7 минути! В противен случай — сблъсък! Край!
Лара се засмя игриво:
— Виждаш ли, сега ще дойдат извънземните и ще ни излапат. Гигантски паяци или нещо подобно. Първо тебе ще схрускат.
Посегна към косата й, за да я накаже Но тя бе твърде къса, за да я дръпне. Двамата избухнаха в смях, който разпръсна надвисналото в помещението напрежение.
„Не — помисли си той, — не е нищо друго освен глупаво въображение.“ Погали я нежно по главата. Гласът на корабния кибернет, изглежда, не достигаше вече до тях.
— Засеченият обект е от земен произход.
Катен хвана Лара за рамото.
— Аварирал кораб! Това може да е само аварирал кораб!
Тя реагира така, като че ли знаеше точно какво иска той.
— Увеличение!
Картината на екрана остана непроменена. Постепенно светещата точка в центъра започна да се изяснява. От трепкането се оформиха контури. Тя задейства паметта.
— Нищо — отвърна автоматът.
— Може би е по-стар — прошепна Катен.
Тя увеличи темпоралната граница на кибернетичната машина и повтори въпроса. Отговорът дойде незабавно:
— Обект в сектор 2-2-2-q-N, космически кораб, клас Тирус, построен 2150 година. Задача на екипажа: изследване на външни планети. Численост на екипажа — двадесет души. Електродинамично задвижване, дължина 351 метра, максимален диаметър 43 метра.
— Състоянието му?
— Няма енергийно излъчване. Няколко пробойни. Вероятна причина — сблъскване с метеорит.
— 250 години — промълви Катен, — представяш ли си?
Лара поклати неопределено глава.
— Ела! — Катен навлече бързо панталоните и ризата си, изхвърча навън, без да чака. Аларменият звънец в коридора прониза слуха му. Освен тях като че ли никой друг не обръщаше внимание на опасността. Коридорите бяха празни. Зад себе си чу шляпането на босите крака на Лара.
Огромният панорамен екран в залата светеше ярко. Контурите на обекта отчетливо се открояваха на фона на Вселената. Имаше типичната форма на строените по онова време реактивни ракети, елипсовидни, с тъпа кърма, окръглен нос и стабилизиращи плавници. Дори можеха да се забележат две от пробойните.
Катен наблюдаваше картината с интерес. Лара пристъпи безмълвно до него.
— Обектът блуждае из колизионната зона — предупреди кибернетът. — Унищожение след две минути.
Катен обикаляше около масата нервно, натискаше клавиша до болка:
— Бейли! Защо никой не се помръдва?
Лицето на Бейли се появи на малкия екран. Гласът му звучеше безучастно:
— Чух. Искаш да си натресеш стария сандък ли?
— Не дрънкай глупости! — Катен ядосан търсеше начин да убеди Бейли.
— Бил ли си някога на такова нещо?
Бейли повдигна вежди едва забележимо.
— О, имаш право. Точно това е атракцията, която липсва на нашия рейс. Но кой е отговорен за смущението? — той се засмя и изключи.
Миг по-късно влезе в залата. Катен изключи алармения звънец и забави унищожаването. Къси, пронизител-ни звуци разчленяваха времето на секунди.
Бейли се приближи до пулта и даде заповед за промяна на курса:
— Обектът да не се унищожава. Разстояние две хиляди метра.
Лека-полека всички се събраха в големия шлюз. Някои още не бяха разбрали за какво става въпрос. Бейли описа случая с няколко думи. Лицата им се проясниха. Всичко обещаваше да се обърне в сензация. Няколко момичета квичеха възбудено.
— Кой ще дойде? — попита Бейли, съпровождайки въпроса си с широк жест.
Никой не искаше да пропусне такъв случай.
— Някой трябва да остане на борда — каза Катен.
— Защо? — гласът на Бейли прозвуча остро. — Аз мисля, че не е необходимо.
— Защо не останеш ти? — подвикна някой на Катен. Катен вдигна рамене и замълча. Докато затваряха шлемовете си, той срещна погледа на Лара. Тя премигваше кротко. Тихият й глас се открои сред цялата лудница:
— Та какво може да се случи? Тук всичко е автоматизирано.
— Добре де. Глупаво е от моя страна — отвърна Катен.
Разбира се, че никой не ще пожелае да остане. Истински аварирал кораб не беше виждал никой. Освен тези, полираните, в музея. Беше му ясно. Бе овладян от едва удържимо напрежение, което не можеше да понесе мълчаливо:
— Може би остарявам — засмя се той. — Имаш право, тук няма нужда от нас.