Докато въздухът се изсмукваше, се държаха за ръце. Нейното едва доловимо притискане разбуди у него фантастични картини на удоволствие. Колко отдавна не е сънувал онези детски сънища, които го издигат като герой в собствените му очи. Той погледна към нея зад визьора на шлема. От този ракурс скулите й изпъкваха силно и правеха лицето й още по-изпито; устата й изглеждаше твърде голяма, устните твърде пълни за това малко, нежно лице. Обзе го желание да я докосне.
Планерите безшумно летяха над бездната. Бяха се наблъскали по десетина в откритите превозни средства. От приемателите на шлемовете се чуваше неразборията на гласовете им. Някой извика:
— Може би там бродят духове! Или пък обикалят старци с дълги бели бради!
Надигна се вълна от смях. Обадиха се и други гласове. Изведнъж всички заговориха един през друг. Разказвана приглушено, историята за Вечния кораб, който трябвало да кръжи сред звездите, понеже екипажът му забравил формулата на родната си планета, се промъкваше между откъслечните фрази. В отговор отекваха кресливи викове и зловещ смях.
Към данданията се прибави и шепот, който премина в мълчание, докато поточетата на отделни изречения не възвестиха нови порои, които се изляха в тътен.
Капсулата изоставаше. Катен вече можеше да различи с просто око разкъсаната броня на разбития кораб. Огънатите подпори, безредно преплетените тръби и стърчащите от корпуса плочи приличаха на животински лапи. Струваше му се, че те тръпнещи дебнат плячката, готови да се вкопчат в беззащитните тела на планерите. Никога не бе виждал такова внушително унищожение, чието продължение бе само поотложено, но всеки момент можеше да започне отново, за да ги помете в бесен вихър. Можеха да бъдат погълнати безмилостно в пастта на някоя разрушителна машина. Представата предизвика у Катен страх — всепоглъщаща, разкъсваща, разсичаща машина. Тук бе бушувал ураган, бе вилняло чудовище. Това не можеше да бъде естествено. То обикновено бе хубаво и приятно. Никога не бе имал повод да се съмнява в учителите си. Отчаян затърси из паметта си мили земни картини, за да сравни гледката. Въпреки това напредваше непрекъснато, губеше почва под краката си и въздухът не му стигаше. Обгърна Лара с двете си ръце.
Планерите се носеха като святкащи насекоми. Бейли заповяда да кацнат някъде един до друг. Плъзнаха се през един неизвестно откъде появил се отвор. Всички се надпреварваха да търсят най-хубавия сувенир.
Катен се опита да различи нещо в тъмнината. Някъде имаше движение. Лъчът на бордовия прожектор се разсейваше, местеше се назад. Упорито, сякаш се опитваше да намери изгубеното си преди двеста и петдесет години равновесие, една свободна подпора се въртеше около собствената си ос. Това повтарящо се движение навя на Катен безутешност, като че ли последният жив след нещастието беше той, като че двеста и петдесет години не бе гледал нищо друго освен предупредително заканващия се пръст.
Той прегърна Лара през раменете, вложи цялата си сила в дланта си, но въпреки това усети само жилавата тъкан на предпазния й костюм, който покриваше кокалестото й рамо. Тя не забеляза нищо и потръпна едва когато той прошепна:
— Дали са загинали всички?
Напуснаха планерите и се скупчиха около Бейли, възторжена тълпа от предпазни костюми, люшкащо се множество от шлемове.
— Всички да останат по двама! Заповед! — изрече Бейли.
— О, о, шефе! — извика някой пресилено високо.
Гласът на Бейли не се промени.
— За този, който не следва нарежданията ми, се предвижда арест.
Смехът заглъхна. За миг се възцари учудено мълчание. После някой каза:
— Можеш да развалиш удоволствието на човек.
— Това вече не е удоволствие — каза Бейли меко. — Ще влезем в кораба през една от пробойните. Там останете най-добре в незасегнатите секции. Иначе можете да правите каквото си искате. Въпроси?
Заизкачваха се в нестройна колона по двама към отвора, около който бяха струпани парчета метал. Прожекторите бляскаха като ланцет в рана. Едва когато стигнаха до оста на кораба, се усети изкуствено приповдигнатото им настроение. Въпреки това първите не посмяха да нарушат заповедта на Бейли и шегувайки се кисело, чакаха последните, а същевременно оглеждаха местността, да не би да изпуснат нещо.
Изостаналите настигнаха групата. С неумолима настойчивост Бейли изреди още няколко правила за поведение, които се сториха излишни дори и на Катен. За момент той помисли, че Бейли се тревожи за непредвидените последици. Но какво можеше да се случи? А освен това Бейли не беше човекът, който трябваше да дава нареждания. И без това повечето, прикрити в сигурността на предпазните си костюми, почти не обръщаха внимание на изискванията на Бейли. Наблюдаваха с интерес коридора, който се губеше в дълбините на кораба.