Силният глас на Бейли ги сепна. Зъбите му святкаха зад визьора.
— Вие сте ненараними, костюмите ви са невредими, но въпреки това внимавайте!
— Какво искаш, татенце! — възропта един глас. — Едва ли някой дух ще стреля с картечница. Като че ли не знаем кое е опасно.
Първите вече вилнееха из коридора, доколкото им позволяваха магнитните обувки. Бяха тромави като мечоци, но безшумни като на ням филм. Само от металните стени се носеше тихо, равномерно бучене, което нахлуваше с вибриране през подметките и достигаше до ушите едва-едва, като глух напевен звук.
Катен и Лара се държаха за ръце, движеха се бавно, пипнешком. Притискаха се един към друг, за да пропуснат други край себе си, раздалечаваха се отново, смееха се на суеверния си страх. Вслушваха се в подвикванията на останалите. Бяха последни, но това не ги смущаваше.
Коридорът пред тях бе незасегнат. Там, докъдето стигаше светлината на прожектора, стените проблясваха мръсносивокафяви. Разклоненията потъваха като черни бездни в главната галерия, а в нейните дълбини неспокойно припламваха светлините на останалите.
Катен и Лара се наслаждаваха на усамотението, което изостряше сетивата им до свръхчувствителност. Усещаха и най-малкото потръпване на ръцете си, най-незабележимото им движение. Надяваха се, че предпазните костюми няма да попречат дори и на най-лекото докосване.
Ограничени в малкия кръговрат от кислород, топлина, влажност, тази надежда бе за тях четвъртият необходим компонент.
Колебливо се доверяваха на непознатата, застинала среда. От време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха зад сигурното прикритие на шлемовете си.
— Защо се смееш? — запита тя.
— Ти пък как разбра?
— По очите ти.
— Въобразяваш си.
Тя се засмя и го пусна. Обувките й се отделиха от пода и тя заплува из коридора. Той не успя да направи този номер, последва я тромаво, хвана я за единия крак и я придърпа надолу към себе си. Обгърна тялото й, но самият той загуби опора и така вкопчени един в друг, се заиздигаха нагоре. Удариха се в тавана и полетяха надолу, леки като силфиди. Играта, им достави удоволствие и те я повториха няколко пъти, докато най-накрая се озоваха прави, залепени един до друг, бездиханни от радост.
Бяха преодолели по-голямата част от главния коридор. Нито отпред, нито зад себе си виждаха някого. Другите сигурно се бяха откъснали.
От сумрака на галерията изплува неясен човешки силует. Те спряха уплашени, застинаха, не смееха дори да дишат.
— Какво е това? — прошепна Лара. Предпазливо изминаха още няколко метра.
В средата на помещението висеше неподвижно старинен космически костюм. Ръкавите и крачолите бяха издути, гърбът — неравен.
— Дали има някой в него?
— Може и да е мъртъв — отвърна Катен тихо.
Внимателно, сякаш всеки миг очакваше някакво отбранително движение, той хвана костюма за гърба и го обърна.
Шлемът беше празен. Отдъхнаха си. А можеше и да не бъде. Те не знаеха как се бе случило нещастието, дали навремето корабът е бил намерен и мъртвите прибрани.
Тази среща охлади ентусиазма им.
— Трябваше да се върнем — забеляза Лара. — Тук са загинали хора все пак. — Тя го погледна уплашено. — Разбираш ли, оттогава нищо не се е променило.
— Навсякъде по света са умирали хора — отвърна Катен. — Днес там са построени къщи или растат дървета.
— Тук времето е спряло — каза тя.
Чрез приемниците си долавяха веселото настроение на другите.
На силната светлина на прожектора лицето на Лара изглеждаше бледо.
— Можеш ли да ми кажеш на какво толкова се радват онези? — попита тя. — Зад тази стена може да има мъртвец, там друг, по-нататък също.
— Положително са прибрани — каза Катен, — положително. — Опита се да изглежда сигурен. Не искаше да се връща при другите. Щеше му се да открие нещо. Не знаеше какво точно. Въображението му летеше към нещо ново, тайнствено. Трябваше да бъде нещо, за което никой досега не е говорил с него, нещо, което никой не бе чувал. Може би нещо ужасяващо.
— Остави ги, не се грижи за тях! — Той хвана Лара за ръката.
Продължиха бавно, само от време на време плахо се оглеждаха и се притискаха толкова близо, колкото им позволяваха костюмите. Виковете заглъхваха, чуваше се шепот, сякаш шумът замираше, но внезапно ги заливаше отново. Бяха им толкова далечни, като че идеха от друг свят.
— Катен — обърна се Лара към него, — те всички са измрели. Не е останал нито един жив.
Той не знаеше как точно да реагира на нейната меланхолия.