— Летенето в Космоса тогава е било опасно. Какво значение има дали е загинал един или всички? Колко тежки са били костюмите им! Нетрайни. Мисля, че по онова време са били изживени и последните приключения.
— Не зная — вметна Лара. — Приключения ли?
— Ще ви бръмнат ушите — обади се изведнъж някой — и ще получите кошмари от философстване. Те са си виновни, че са рискували да летят с такива таратайки из Космоса. Мегаломания.
— О-о, я си затваряй устата! — отвърна Катен ядосано.
Другият започна да се смее глупаво.
Намалиха мощността на шлемовите си приемници до минимум. Това беше забранено, но искаха да останат сами със себе си. Шумовете и изявленията на останалите заглъхнаха, чуваше се само едно неопределено ромолене. Останаха само със собствените си гласове, с диханието си.
— Знам какво искаш да кажеш — рече Катен, — те са ни проправили път, жертвали са се за нас. Но винаги е било така.
— Днес за нас това е игра — каза Лара.
— Точно това имам предвид — продължи той изненадано. — Авантюра! — Тонът не подхождаше на възрастта му. Огорчението му беше малко превзето. Той самият го забеляза и подхвърли насмешливо:
— Най-много да бяхме счупили някой крак при танците… Корабът е неразрушим, напълно автоматичен, съвършен. Заобиколени сме от съвършенство. Нищо не може да ни се случи.
— Звучи така, като че ли ти се иска обратното.
— Просто винаги всичко става така, както е запланувано. Винаги — възпротиви се той. — Мисля си, че някога трябва да се случи нещо, което никой не е предвиждал. Нищо повече.
— Но защо? — въпросът прозвуча твърде наивно, но той усети провокацията.
— Знаеш какво имам предвид. — Катен проряза нетърпеливо въздуха с ръка.
— Да.
— Тогава защо питаш?
— Искам да бъда сигурна. — В гласа й се прокрадваше иронична нотка.
— Е, и?
— Мислим по един и същи начин.
— Сега вече спокойна ли си?
— Абсолютно.
Засмяха се с облекчение, като че ли бяха преодолели заедно някаква трудност.
— Това трагично ли е или комично? — каза Катен. — Ние сме едва по на двадесет и вече знаем, общо взето, какво ще ни се случи в следващите осемдесет години.
— Това е съвсем нормално — бе по-скоро иронична, отколкото сериозна.
— За някои това е кошмар.
— Ти си изключение — изстреля тя още една подигравка. — Повечето искат да знаят какво ги очаква утре. По възможност до най-малките подробности. Риск няма.
— Но защо се натискат да пътуват с Бейли?
— Един вид спорт за профилактика — отвърна Лара. — Изненади в края на седмицата.
— А ние? — попита, Катен.
— Вероятно не е много по-различно — отговори тя.
— Аха.
— Разбира се, аха.
— Всеки ден, това не е нищо, така ли? А напрежението?
— По-сериозно казано — отвърна Лара. — звучи по-добре — ефективен живот, оптимално използване.
— Отдавна не съм чел вестници — отбеляза Катен. Тя се засмя.
— Ще се видим ли на Земята?
Тя млъкна внезапно.
— Да — провлечено отговори тя. Беше доволна.
— И не си изненадана?
— Друг отговор ли очакваше?
Прииска им се да се прегърнат, но не успяха. Отново се хванаха за ръце и тръгнаха тромаво по коридора, почти забравили къде се намират. Мъртвите, разрушеният кораб избледняха и се превърнаха в съновидения. Капсулата, Бейли, другите останаха някъде далече.
Съществуваше само този кораб без начало, без измерения, известен само с едно — щеше да ги изведе в просторна, светла долина, на брега на необозримо езеро; щяха да си построят къща, лодка. Първо светлината щеше да се види като ярка точка, после щеше да нараства и да разкъсва мрака със струящ поток от лъчи.
Пред тях нещо проблесна, сиянието се разсея в ослепително отражение.
Металът блестеше непокътнат. Над ръчното колело на стоманената преграда имаше табела с надпис „командна зала“. Катен се опита да завърти колелото. Удаде му се без усилия.
— Може би трябва да уведомим Бейли — каза Лара.
Увеличиха мощността на апаратите си на нужната величина. Заля ги лавина от звуци. Сред възторжените възклицания можеше да се различи и някаква караница. От хаоса се открои силен вик:
— Да живее Бейли!
Останалите го подкрепиха и гръмко поздравиха организатора на събитието.
Шумотевицата вече беше затихнала, когато Бейли взе думата без следа от вълнение:
— О кей, о кей, приятели, но трябва да мислим за връщането.
Надигна се многогласен протестен вой. Някой каза:
— Имаме кислород за още четири часа.
— И въпреки това — отвърна Бейли — нито минута повече.
— Протестираме — каза тържествено същият глас.
— О кей — отвърна Бейли спокойно, — без мене.