— Бейли! — извика Катен. — Къде си?
— Ти ли си, Катен?
— Намерихме командната зала. Преградата е спусната.
— Къде се намира тя?
Катен обясни.
— Чуха ли всички? — извика Бейли. — Ще се съберем всички там. Веднага! — Острият заповеден тон беше излишен; в отговор дойде спонтанно съгласие.
В дълбочината на коридора мяркащите се светли точки се умножаваха, сливаха се в едно-единствено голямо петно.
Катен и Лара усетиха шумната орда от прииждащи гласове, които задаваха въпроси високо и нетърпеливо.
— Открили сте нещо необикновено?
— Бяхте ли вече вътре? — попита нетърпеливо страхлив глас.
— Какво чакаме? — извика някой.
— Мене — чу се гласът на Бейли. Той се провря напред и застана до Катен.
— Поне за момент не се дръжте като тълпа идиоти — каза той. Почака, докато смехът отшуми.
— Това е първата спусната преграда, която намираме. Тя трябва да ни накара да се замислим.
— Да се помолим! — прокънтя един мощен глас.
— Не съм те питал — Бейли остана безлично любезен. — Ние тримата — той обгърна Катен, Лара и себе си с жест — ще тръгнем първи. Макар че няма вероятност да намерим нещо по-различно, отколкото досега. Индикаторите сочат нулата. Значи няма атмосфера. Но все пак това е залата.
— Аха — обади се един глас, — само вие искате да се…
— Не дрънкай много — отвърна Бейли без особено вълнение.
Катен завъртя ръчката на колелото до отказ, след това тримата отместиха тежкия панел.
Непосредствено зад входа намериха първия мъртвец. Лежеше по гръб, като че ли готов да стане всеки момент. С широко отворена уста, засъхнала кървава пяна около устните му, той се бе втренчил в идващите. Ужасени, Катен и Лара отстъпиха встрани. Катен не можеше да откъсне поглед от него и когато продължи нататък, все му се струваше, че трупът го следва с очи.
В залата откриха двадесет мъртъвци. Седяха като експонати от изложба на восъчни фигури в креслата на командния състав. Смъртта бе заварила някои по средата на жеста. Мъжът на командирското място бе вдигнал ръце, като че ли се отбраняваше; някои от лицата бяха обърнати към него, други се бяха навели съсредоточено над уредите.
Катен спря на входа съвсем близо до Лара, с ръце на раменете й. Той усещаше, непреодолимата близост като болезнено притискане. Опита се да поеме дълбоко въздух, за секунда помисли, че ще се задуши, и издишвайки, опря гърди в гърба й.
Тя не изпитваше ужас от мъртвите. Но те двамата бяха на възраст, когато смъртта е още много далеч и изглежда като нещо, което не принадлежи към живота. Срещата с нея предизвикваше само плахост, която се изпитва пред непознаваемото.
Бейли разгледа подробно залата.
— Имали са противоречия по всяка вероятност.
— Може да са предполагали какво ги очаква — прошепна Лара. — Може би уредите им са посочили часа на тяхната гибел и те са били безпомощни пред нея.
— Безпомощни като мухи — каза Бейли. — Така е било по-рано.
— Ела! — извика го Лара. — Хайде да изчезваме. Това все пак е техният гроб.
— Добре — успокои я Бейли, — ние не им правим нищо. Останалите могат да дойдат. Внимавайте, пред входа лежи един. От залата да не се взима нищо. Ясно ли е?
От чакащите се изтръгна въздишка на облекчение, която заглуши възмущението на Лара.
Ярка светлина заля помещението и придаде на сцената характер на музейна зала. Всичко изглеждаше тревожно реално — моделите, апаратурата, посетителите — педантично подредени, аранжирани до последния детайл.
Групата тръгна сред мъртвите със същата увереност, с която бе тръгнал и Бейли. Движеха се любопитно насам-натам, докосваха това или онова, изразяваха категорични и нетърпящи възражение мнения. В непосредствена близост до труповете коментираха компетентно и делово произшествието, техническото състояние на съоръженията, както и проблемите на стартовия тласък преди откриването на гравитационни неутрализатори. Развихри се оживена дискусия; всички те безспорно бяха образовани млади хора, на които училището бе дало много и които сега, на двадесет години, се намираха на прага на собствената си отговорност.
Катен все още стоеше с Лара близо до изхода, като че ли двамата бяха разделени от другите с непреодолима прозрачна стена. Не беше изненадан, поне не много. Вероято тази стена съществуваше отдавна. Той се питаше защо не я бе забелязал по-рано.
Дочу гласове.
— Опасно е било преди, чисто безумие.
— Можем да се радваме, че вече не летим с такива яйчени черупки. Такова нещо…
Смях.
— Бих искал да зная какво са си мислили по онова време — да изстрелват хора в такива тенекиени консерви в Космоса! Днес не биха намерили такива глупаци.