Смехът зарази и останалите. Звучеше интимно, а при това се познаваха едва от три дни. Този смях с право предполагаше наличието на еднакъв опит у всички: в миналото им нямаше различия. Място на тяхната младост беше едно и също — Земята. Целта на съществуването им — еднаква. Смееха се със самочувствието на млади хора, за които миналото не съществува.
С рязко движение Лара се обърна към Катен.
— С какво право тия дрънкат такива безсмислици?
— Може би имат право.
— Иде ми да зарева. При това повечето са ми симпатични.
Тъгата й завладя и него. Той прокара ръка по рамо-та на предпазния й костюм. След малко каза нерешително:
— Те нямат предвид това. — Но той самият не си вярваше.
Лара го погледна безпомощно:
— Може би наистина живеем в златно време. Нашата жертва в името на напредъка не заплашва съществуването и живота ни. Ограничава се в…
— Но защо? — прекъсна я някой. — За какво ни е автоматиката? Ще бъдем глупаци, ако не използваме прогреса. — Чуха как той цъкна с език. — В края на краищата искаме да се наслаждаваме на живота.
Другият имаше право. Това ядоса Катен.
— Ти си идиот — извика той невъздържано, — проклет, безмозъчен идиот.
Другите не ги беше грижа за караницата. От монотонното жужене на разговорите се открои хладният глас:
— И защо? Не съм ли прав?
— Смятам — Катен търсеше думи, — че не би трябвало точно тук да казвам подобно нещо. — Веднага след това изказването му се стори нелепо. Жалки приказки! Знаеше отговора предварително.
— Благоговение пред скъпите жертви? О, аллах! — Събеседникът му замлъкна, направил го бе за смях. Катен беше доволен, че не се познаваха.
В шлемовете им изведнъж нахлу ясно, ритмично бръмчене. На вътрешния обръч засвятка ярка светлина. Стана съвсем тихо.
Бордовият кибернет обяви тревога първа степен и призова пътниците обратно на борда.
Те хукнаха по коридора. Гласът на кибернета ги съпровождаше:
— Наблизо бързо метеоритно поле. Маневра за отклонение след четири минути.
— Да се разбие! — крещеше Бейли, задъхвайки се от тичането. — Максимална мощност! Да се разбие! Да се спре маневрата!
— Разбиването невъзможно — отвърна автоматът. — Масата е голяма: 1019 грама!
— Предпазна стена!
— Обектите са по-бързи: 50 км/сек — бе лаконичният отговор. — Маневра за отклонение след три минути!
— Маневрата се забранява! — извика Бейли отчаян. — Човешки живот в опасност!
— При забавяне — заплаха за кораба и хората — прозвуча непоколебимо отговорът. — Маневра след една минута!
Когато в тъмнината пред тях се появиха очертанията на пробойната, оставаха още седемдесет секунди. Първите започнаха да нахлуват с бързи и резки движения в засегнатата от метеоритите част. Пърхаха объркано на тъмния фон на Вселената — насекоми, впримчени в разкъсани паяжини. Свободната подпора се въртеше безпрепятствено като стрелка на вечен часовника.
Бейли спря бездиханен и се облегна на една тръба, стърчаща от стената…
— Назад! Назад! — Гласът му изписка фалцетно. Не го слушаха. За момент прожекторите им проблеснаха, но после и те изчезнаха.
Бейли се обърна и срещна погледа на Катен.
— Какво искаш? — изстреля той. Думите му прозвучаха като сипкаво съскане на спукан казан.
— Нищо — с едно махване на ръка Катен се отказа от въпроса си, преди още да го е задал. Какъв смисъл имаше да държи нравствени проповеди на Бейли? Виновен или невинен?
Гласът на Бейли звучеше както обикновено.
— Вече нищо не може да се направи. Трябва да чакаме тук, докато капсулата ни вземе. Настоявам за дисциплина; няма да продължи много. Ще ги съобщя за петимата в службата за сигурност.
— Ако загинат… — това беше гласът на Лара.
Бейли се обърна, без да отговори, и се вторачи в безпорядъка от разбити части. Навън безшумно се стрелна, проблясвайки, сянката на спасителния планер.
— Няма да успеете да стигнете до капсулата — извика Бейли. — Това е самоубийство.
Вместо отговор някой каза:
— Всичко на твоя гръб се пише.
Бейли се обърна стреснато:
— Аха, удоволствието свърши и сега си търсите жертва, така ли?
— Ти ни накара да прекрачим орбитата на Марс.
— Държите се като деца — каза Лара. — Всички бяхме въодушевени, когато Бейли заговори за това.
— И все пак — настояваше гласът — той го организира. И партньорът му ще отнесе своето.
До Катен достигнаха одобрителни възгласи. Бейли ръмжеше ядно. Бе несправедливо да се отнасят по този начин с него. Ако го бяха послушали, всички щяха да бъдат в капсулата, когато заби тревогата. Той каза силно: