Времето препуска. Нямате — предишната енергия. Забавяте темпото.
Започвате да се предавате.
Тази година по гърба ми никнат косми, а носът ми расте. Всяка сутрин лицето ми все повече заприличва на кана.
Работата в богаташките къщи ме научи, че най-добрият начин да почистиш кръв от багажник на кола е да не задаваш въпроси. Телефонът казва: „Ало?“
Най-добрият начин да си запазиш добрата работа е да правиш каквото ти кажат.
Телефонът повтаря: „Ало?“
За да почистите червило върху яка, втрийте малко бял оцет.
За упорити протеинови петна като сперма опитайте плакнене със студена солена вода, после изперете както обикновено.
Това са ценни познания от практиката. Не се притеснявайте да си водите бележки.
Когато събирате стъкла от разбит прозорец или от строшена гарафа за уиски, помнете, че филийка хляб обира и най-дребните парченца.
Спрете ме, ако вече го знаете.
Телефонът казва: „Ало?“
Бил съм там. Правил съм го.
„Домашна икономика“ ви учи и какъв е най-подходящият начин да отговорите на сватбена покана. Как да се обръщате към папата. Как да изработите монограм върху сребро. В църковното училище рисуват съвършена картина на свят, изтъкан от изтънчени маниери, чийто режисьор сте вие. Учителите описват нагледно вечерни партита, на които всички знаят как се яде омар.
Но не е така.
Остава ви единствено да се изгубите в нищожните подробности на всекидневието, вършейки едно и също всеки ден.
Чистите камината.
Косите моравата.
Обръщате всички бутилки в барчето.
Косите моравата. Отново.
Излъсквате среброто.
Повторете отначало.
И все пак само веднъж ми се иска да докажа, че владея нещо по-добро. Способен съм не само да прикривам. Светът може да е далеч по-добър, отколкото очакваме. Само попитайте.
Не, наистина. Попитайте ме.
Как се яде артишок?
Как се яде аспарагус?
Питайте ме.
Как се яде омар?
Омарите в тенджерата изглеждат достатъчно умрели и аз вдигам единия. Казвам на телефона: „Първо откъсваш големите предни щипки.“
Другите омари ще прибера в хладилника, за да се упражняват да ги разчленяват. На телефона казвам: „Води си бележки.“
Разчупвам щипките и изяждам месото.
Накланяш омара назад, докато опашката му се отдели от тялото. Отчупваш върха на опашката и изваждаш месото с вилицата за морска храна. Отстраняваш червото по протежение на опашката. Ако е чисто, омарът не е ял нищо от известно време. Дебелото тъмно черво е пълно с изпражнения.
Изяждам месото от опашката.
Вилицата за морска храна, казвам на телефона с пълна уста, е малката тризъба виличка.
После повдигаш черупката (корубата) от тялото и изяждаш зелената храносмилателна жлеза. Изсмукваш медночервената кръв, която се съсирва в бяла лепкава пихтия. Изяждаш кораловите купчинки незрели яйца.
Изяждам всичко.
Омарите са с така наречената „отворена“ кръвоносна система; кръвта се плиска в кухините им и къпе органите.
Дробовете са гъбести и твърди, но могат да се ядат казвам на телефона и си облизвам пръстите. Стомахът е жилавата торбичка, която прилича на зъби и се намира точно зад главата. Не се яде.
Изгребвам вътрешността на тялото. Изсмуквам оскъдното месо от краката. Отхапвам миниатюрните хриле. Подминавам ганглиите на мозъка.
Спирам.
Откривам нещо невъзможно.
Телефонът крещи: „А после какво? Това ли е всичко? Остана ли друго за ядене?“
Невъзможно е, защото според дневния график е почти три часът. Трябва да съм навън и да прекопавам градината. В четири трябва да оформя цветните лехи. В пет и половина трябва да изкореня салвията и да я заменя с датски ириси, рози, кученца, папрат и чакъл.
Телефонът крещи: „Какво става? Отговори ми! Проблем ли има?“
Сверявам разписанието си и в него пише, че съм щастлив. Продуктивен. Работя усърдно. Черно на бяло е написано, че всичко е наред. Движа се по план. Телефонът крещи: „Какво да правим после?“ Днешният ден е от онези, когато слънцето изгрява, само и само да те посрами.
Телефонът крещи: „Какво следва?“
Правя се на глух, понеже нищо не следва. Почти нищо. И навярно просто светлината ми играе номера, но съм изял почти целия омар, преди да забележа, че сърцето тупти.