43.
Според дневния график се опитвам да запазя равновесие. Стоя на върха на стълбата и ръцете ми са пълни с изкуствени цветя — рози, маргаритки, делфиниуми и така нататък. Внимавам да не падна, пръстите ми се присвиват трескаво в обувките. Вземам поредния изкуствен букет, а в джоба на ризата ми е сгънат некролог от миналата седмица.
Мъжът, когото убих миналата седмица, е някъде наоколо. Което е останало от него. Онзи с револвера под брадичката, дето седеше сам в апартамента си и ме молеше по телефона да му кажа една убедителна причина да не дръпне спусъка. Непременно ще го намеря. Тревър Холис.
Напуснал ни, но завинаги незабравим.
Почива в мир.
Загърбил земния живот.
Или пък той ще ме намери. Отколешната ми надежда.
На върха на стълбата съм — на двайсет, двайсет и пет, трийсет крачки над пода на галерията се преструвам, че каталогизирам поредното изкуствено цвете. Очилата ми се плъзват в края на носа, моливът ми изписва думи в бележника. Екземпляр номер 786, пиша, е червена роза на около стотина година.
Надявам се всички други тук да са мъртви.
Работата ми изисква да украсявам къщата, която чистя, със свежи цветя. Да ги бера от градината, за която трябва да се грижа.
Важно е да разберете, че не плячкосвам гробове.
Венчелистчетата и чашката на розата са от червен целулоид. Създаден през 1863 година, целулоидът е най-старият и най-нетрайният вид пластмаса. Записвам в бележника, че листата на розата са от зелен целулоид.
Спирам да пиша и надзъртам над очилата. Надолу, чак в дъното на галерията и толкова далеч, че е само микроскопично черно очертание на фона на огромния витраж, има някой. Витражът е изображение на някакво място — Содом, Йерихон или Храма на Соломон, лумнал в старозаветни пламъци, безмълвни и ярки. Огнени пламъци като сгърчени червени и оранжеви пера се вият около срутени каменни отломки, колони и корнизи и от тях излиза силует в къса черна рокля и се уголемява. Тя приближава към мен.
И аз се надявам да е мъртва. Тайничко си пожелавам романс с това мъртво момиче. Мъртво момиче. Което и да е мъртво момиче. Не съм придирчив.
Лъжа хората, че изследвам еволюцията на изкуствените цветя по време на индустриалната революция.
Предполага се, че пиша дисертация по природен дизайн. Защо съм толкова възрастен? Защото съм докторант.
Момичето е с дълга червена коса, каквато днешните жени си пускат само ако изповядват някоя ортодоксална религия. От толкова високо на стълбата тънките малки ръце и крака на момичето ме карат да надничам и пак да надничам, и да се питам дали някой ден няма да стана педофил.
Макар да не е най-старият екземпляр в изследването ми, розата, която се преструвам, че изучавам, е най-крехката. Женският полов орган — пестикът, който включва близалцето, плодника и яйчника — е от черен кехлибар. Мъжкият полов орган — тичинките — е от телени жички с миниатюрен стъклен прашник.
Работата ми изисква да отглеждам цветя в градината, но не мога. Не мога да отгледам и бурен.
Заблуждавам себе си, че съм тук да събирам цветя, свежи цветя за къщата. Крада изкуствени цветя за градината. Хората, за които работя, гледат градината само отвътре и аз набучвам голата земя с фалшива зеленина, папрат и бръшлян, а после забивам изкуствени цветя според сезона. Градината е красива, стига да не се вглеждате твърде отблизо.
Цветята изглеждат толкова живи. Толкова естествени. Толкова умиротворени.
Най-доброто място да откриеш луковици за оранжерията е кофата за отпадъци зад мавзолея. Там са захвърлени пластмасови саксии със спящи луковици — хиацинти и лалета, тигрови лилии, нарциси и минзухари, готови да ги отнесеш у дома и да ги съживиш.
Екземпляр номер 786, записвам си, е открит във ваза в крипта 2387, в най-високата редица в невзрачната южна галерия на седмия етаж в крило „Покой“. Местоположението, записвам си, трийсет метра над пода на галерията, сигурно е причина за почти отличното състояние на розата, намерена върху една от най-старите крипти в едно от първите крила на Колумбийския мемориален комплекс.
После открадвам розата.
Какво казвам на хората, които ме виждат тук, е съвсем друга история.
Официалната версия защо съм тук е, че този мавзолей подслонява най-добрите образци на изкуствени цветя от средата на деветнайсети век. Всяко от шестте главни крила — „Покой“, „Блаженство“, „Вечност“, „Умиротворение“, „Хармония“ и „Нова надежда“ — е високо от пет до осемнайсет етажа. Циментовите галерии в стените са дебели по над два метра, за да побират и най-дългите ковчези по дължина. В огромния лабиринт от галерии не циркулира въздух. Рядко идват посетители. И обикновено се задържат за кратко. Средната годишна температура и влажност са ниски и постоянни.