Най-старите екземпляри са наследили културата на викторианския цветен език. Според класиката „Le langage des fleurs“ от мадам Дьо ла Тур пурпурният люляк означава смърт. Белият люляк (Genus Syringa) символизира първата любов.
Здравецът означава благородство.
Лютичето — детинска наивност.
Понеже изработвали повечето изкуствени цветя за украса на шапки, мавзолеят приютява най-добрите екземпляри, запазени до наши дни.
Така казвам на хората. Моята официална версия на истината.
Види ли ме някой през деня, в повечето случаи съм кацнал на стълбата с бележник и молив. Задигам поредния букет изкуствени теменуги от някоя крипта високо на стената. „За семинара в колежа“, прошепвам, закрил с длани устата.
Провеждам проучване.
Понякога идвам късно нощем, когато всички са си тръгнали. Обикалям безцелно след полунощ и мечтая някоя вечер да открия зад ъгъла отворена крипта, а до нея — изсъхнал труп с кожа, спаружена по лицето, и костюм, втвърден и лекьосан от течностите, изтекли капка по капка от тялото му. Ще се натъкна на този скелет в някоя сумрачна галерия, където цари тишина, нарушавана единствено от бръмченето на флуоресцентната лампа, примигваща с последните си секунди живот, преди да ме остави сам в тъмнината, завинаги с това мъртво чудовище.
Очите на скелета ще са черни дупки и аз искам да видя как се препъва слепешката в мрака и по студената мраморна стена се размазват петна, от изгнила плът, разголваща костите под дланите. Изнурената му уста виси зейнала, изгубеният нос е само две черни кухини, широката риза виси над ключиците.
Търся имена, познати ми от некролозите. Гравирани завинаги тук са имената на хората, послушали съвета ми.
Действай! Самоубий се!
Любим син. Любяща дъщеря. Всеотдаен приятел.
Дръпни спусъка.
Възвишена душа.
Ето ме. Време е за мъст. Предизвиквам те.
Ела и ме вземи.
Искам да ме гонят зомбита, зажаднели за плът.
Искам да мина край мраморната плоча над някоя крипта и да чуя как нещо дращи и се гърчи вътре. Нощем притискам ухо към студения мрамор и чакам. Именно за това съм тук.
Екземпляр номер 786, записвам в бележника, има стебло от шапкарска мрежа, увито в зелен памук. Листата са от по-ситна мрежа.
Не че съм луд или нещо подобно, просто търся някакво доказателство, че смъртта не е краят. Дори подивели зомбита да ме сграбчат някоя нощ в някоя тъмна галерия, дори да ме разкъсат на парчета, това поне няма да е абсолютният край. Звучи обнадеждаващо.
Доказва, че съществува някаква форма на живот след смъртта и следователно ще умра щастлив. Затова чакам. Наблюдавам. Ослушвам се. Притискам ухо към всяка студена крипта. Записвам — „никакво движение в крипта 7896“.
Никакво движение в крипта 7897.
Никакво движение в крипта 7898.
Записвам — „екземпляр номер 45 е бяла роза от бакелит“. Най-старата синтетична пластмаса, бакелитът е изобретен през 1907 година, когато един химик загрял смес от фенол и формалдехид. В езика на викторианската култура бялата роза означава тишина.
Денят, в който срещам момичето, е най-добрият за документиране на нови цветя. Това е денят след Деня в памет на мъртвите, когато тълпите са се разотишли и ще се върнат чак след година. Безлюдно е, когато за пръв път виждам момичето, което се надявам да е мъртво.
След Деня в памет на мъртвите разсилният идва с контейнер за отпадъци на колелца и събира всички живи цветя. Цветарите наричат най-нискокачествените цветя „погребални букети“.
С разсилния сме се засичали, но никога не сме разговаряли. Човекът в синята униформа ме хвана веднъж, когато притисках ухо към една крипта. Кръгчето на фенера ме освети, но дори тогава той само извърна очи. Хванал обувката си, аз удрях с тока по стената: „Ехо!“ В морзов код питах: „Чува ли ме някой?“
Проблемът с погребалните букети е, че изглеждат добре само един ден. На другия започват да гният. Тоест цветята клюмват в бронзовите вази, монтирани до всяка крипта, висят потъмнели и повехнали, вонливите им сокове капят върху мраморния под и се съсирват в мухъл, и е твърде лесно да си представиш какво се случва на любимия, запечатан вътре.
След Деня в памет на мъртвите разсилният изхвърля цветята. Вехнещите цветя.