Непокътната остава новата реколта от изкуствени божури, толкова подгизнали от пурпурна боя, че копринените им чашки чернеят. Тази година има и парфюмирани пластмасови орхидеи. Струва си риска да откраднеш дългите изящни лиани от бяла и синя изкуствена коприна.
Най-старите екземпляри са изработени от шифон, дантела, кадифе, жоржет, крепон и бели сатенени панделки. Ръцете ми са пълни с кученца, сладък грах и салвия. Ружи, вечерничета и незабравки. Изкуствени и красиви, но твърди и остри, тазгодишните нови цветя са напръскани с чисти капчици от полиестерна роса.
Тази година това момиче носи с един ден закъснение безличен букет от полиестерни лалета и анемонии — класически викториански букет на скръбта и смъртта, на болката и самотата — а в далечния край на западната галерия, на шестия етаж в крило „Блаженство“, аз стоя върху своята стълба, водя си записки в полевия бележник и я наблюдавам.
Цветето пред мен е екземпляр номер 237 — следвоенна хризантема от изкуствена коприна. Следвоенна, защото през Втората световна война е нямало достатъчно коприна, нито пък изкуствена коприна и тел, та да правят изкуствени цветя. Военните цветя са от картон или от оризова хартия и дори в постоянните сухи двайсет градуса в Колумбийския мемориален комплекс тези цветя вече са се превърнали в прах.
През мен е крипта номер 678, Тревър Холис, на двайсет и четири, споминал се преди майка си, баща си и сестра си. Най-скъп. Любим син. Помним те с обич. Последната ми жертва. Открих го.
Крипта номер 678 е на редицата високо над пода на галерията. Единственият начин да погледнеш отблизо е или със стълба, или с асансьора за ковчези, и дори от върха на стълбата, две стъпала над безопасната височина, аз съзирам нещо различно в момичето. Нещо европейско. Нещо недохранено. Не че препоръчителната дневна дажба от храна и слънце са критерий за красота по северноамериканските стандарти. Има нещо восъчно в ръцете и краката й, които стърчат възбели от роклята. Представям си я зад телена мрежа. И у мен се надига отчаяна надежда, че може да е мъртва. Така се чувствам, когато гледам стари филми вкъщи и вампирите и зомбитата се надигат от гроба, жадни за човешка плът. Изпитвам същата отчаяна надежда при вида на лакомите немъртви и си мисля: „Моля те, моля те, моля те.“
Копнея да ме сграбчи мъртво момиче. Да допра ухо до гърдите му и да не чувам нищо. Дори да бъда сдъвкан от зомбита е по-окуражително от мисълта, че съм само плът и кръв, кости и кожа. Демон или ангел, или зъл дух, каквото и да е, мечтая да го видя. Призрак или дългокрако чудовище, няма значение, стига да ме улови за ръката.
От шестата редица крипти черната й рокля изглежда изгладена до блясък. Тънките й бели ръце и крака са сякаш стегнато увити в ултрамодерна нискокачествена човешка кожа. Дори от високо лицето й изглежда масово производство.
„Песен на песните“, Седма глава, втори стих: „О, как хубави са нозете ти в сандали, дъще именита! Облите ти бедра са като огърлие…“
Въпреки че навън слънцето огрява всичко, всичко вътре е хладно на допир. Лъчите струят през цветно стъкло. Мирише на дъжд, пропит в циментовите стени. Всичко е като досег на полиран мрамор. Звуците долитат отнякъде — капки стар дъжд, стичащи се из улеите, капки дъжд през таванските прозорци, капки дъжд в непродадените крипти.
Къдрави въздушни силуети от прахоляк, пърхот и косъмчета блуждаят по пода. Хората ги наричат призрачни барабонки.
Момичето вдига очи и няма как да не ме е видяло. После тръгва безшумно с меките си черни обувки по мраморния под.
Лесно можеш да се изгубиш тук. Коридорите се вливат в коридори под странни ъгли. Трябва ти карта, за да откриеш точната крипта. Галериите се нижат една след друга в телескопични пейзажи, толкова безкрайни, че резбованата пейка или мраморната статуя в дъното придобиват неописуеми форми. Меките пастелни тонове на мрамора се повтарят отново и отново, за да не се паникьосаш, след като се изгубиш.
Момичето застава до стълбата и аз съм хванат в капан горе, в ничията земя между нея под краката ми и ангелското небе, изрисувано на тавана. Стената от гладки мраморни крипти ме отразява в цял ръст между епитафите.
Каменна плоча, издигната в чест на…
Възправен тук…
Издигнат в знак на обич…
Самият аз.
Студените ми пръсти се вкопчват в молива. Екземпляр номер 98 е розова камелия от китайска коприна. Безукорното розово показва, че култивираната коприна е изварена в сапунена вода. Теленото стъбло е увито в естествено зелен полипропилен. Камелията трябва да означава ненадминато съвършенство.