Стандартното като маска лице на момичето се вдига към мен от долния край на стълбата. Как да различа дали е жива, или е дух? Не знам. Роклята й ми пречи да видя дали гърдите й се повдигат. Въздухът е твърде топъл, та от устата й да излитат облачета.
„Песен на песните“, Седма глава, трети стих: „Коремът ти е като кръгло блюдо, в което ароматното вино се не свършва; утробата ти — купѐн пшеница, обиколен с кринове…“
Библията често смесва секса и храната.
Тук, с екземпляр номер 136 — малки раковини, оцветени в розово, за да наподобят розови пъпки, и с екземпляр номер 78, бакелитов нарцис, аз искам да се отпусна в прегръдката на студените й мъртви ръце и да чуя, че животът няма абсолютен край. Животът ми не е долнокачествен погребален букет, който утре ще изгние и името ми в некролога ще ме надживее.
Този лабиринт от мраморни стени със запечатани в тях хора създава усещане, че сме в препълнена сграда сред многолюдно гъмжило, но същевременно сме сами. Цяла година може да изтече между първия й въпрос и моя отговор.
Дъхът ми замъглява гравираните дати, които обрамчват краткия живот на Тревър Холис. Епитафът гласи:
За света той беше неудачник, но за мен той бе светът.
Тревър Холис, покажи най-тъмната си страна. Предизвиквам те, ела и потърси възмездие.
С отметната глава момичето ми се усмихва. На фона на сивия камък червената му коса пламти и то ми казва:
— Донесъл си цветя.
Ръцете ми трепват и няколко виолетки, маргаритки и далии политат надолу към нея.
Тя улавя една хортензия и казва:
— Никой не е идвал тук след погребението.
„Песен на песните“, Седма глава, четвърти стих: „Двете твои ненки — като две яренца, сърнински близначета.“
Устата й с твърде тънки червени устни изглежда като изрязана с нож. Тя изрича:
— Привет. Аз съм Фертилити.
Вдига цветята и ги протяга нагоре, все едно не съм невъзможно далеч от нея, и пита:
— Откъде познаваш брат ми Тревър?
42.
Казва се Фертилити Холис. Това е името й, без майтап, и именно за нея искам да разкажа на социалната си асистентка на другия ден.
Длъжен съм да се виждам със социалната си асистентка по един час веднъж седмично. В замяна получавам ваучерите, с които си плащам наема. Благодарение на програмата имам право на помощи за жилище. Безплатно държавно сирене, сухо мляко, мед и масло. Осигурена работа. Това са само част от привилегиите, предоставяни от Федералната програма за опазване на оцелелите. Кучешката ми колибка и сиренето от резерва. Кучешката ми работа с всичкото телешко, което мога да отмъкна вкъщи с автобуса. Колкото да свързваш двата края, ни повече, ни по-малко.
Не получаваш най-отбраното, нямаш право на паркинг за инвалиди, но веднъж седмично за един час получаваш социална асистентка. Всеки вторник моята идва в къщата, където работя, с безличната си служебна кола, с професионалното си съчувствие, с папките с историите на подопечните си и с километража, който отмерва разстоянието между визитите на разните й клиенти. Тази седмица има двайсет и четирима. Миналата бяха двайсет и шест.
Всеки вторник идва и ме изслушва.
Всяка седмица аз я питам колко оцелели остават в страната.
Тя е в кухнята с чаша дайкири и тортила-чипс. Обувките й са свалени и платнената й чанта с папки е върху кухненската маса между нас. Тя сваля кламера и прелиства формулярите със седмичната справка за клиентите, за да извади моята най-отгоре. Прокарва пръст по колонка от цифри и казва:
— Сто петдесет и седем оцелели. В цялата страна.
Започва да попълва датата и поглежда часовника, за да впише часа в седмичния ми формуляр. Обръща формуляра към мен, за да го прочета, и ми го подава да се подпиша в долния край. Това доказва, че е била тук. Че сме говорили. Споделяли сме. Подала ми е химикалка. Разтворили сме сърцата си. Чуй ме, излекувай ме, спаси ме, повярвай ми. Няма да й припишат вината, ако си прережа гърлото, след като си тръгне.
Докато се подписвам, ме пита:
— Познаваше ли жената, която работеше в голямата сиво-кафява къща надолу по улицата?
Не. Да. Така де, знам за кого говори.
— Едра жена. Дълга руса коса на плитка — казва социалната ми асистентка. — Е, преди две нощи излезе от списъка. Обесила се е с кабел.
Социалната асистентка поглежда ноктите си — първо с пръсти, свити към дланите, после с широко разперени пръсти. Започва да рови в платнената си чанта и изважда шишенце със светлочервен лак.