Всички дъщери — от първата до последната — се именуват Биди.
Тендъровците и Бидитата са родени да служат.
Навярно и двете думи са жаргон, прозвища на по-дълги традиционни имена, но не знам какви.
Знам, че ако църковните старейшини изберат някоя Биди Брансън да се омъжи за някой Адам от друго семейство, първото й име (рангът й) се променя на Отър.
Омъжи ли се за Адам Макстън, Биди Брансън ще стане Отър Макстън.
Родителите на въпросния Адам Макстън също остават Адам и Отър Макстън, докато съпругата на сина им не роди първото си дете. Тогава и към двамата от възрастната двойка обръщението става „Елдър Макстън“.
В повечето случаи, докато първородният й син добие свое дете, женската Елдър Макстън се е споминала от многото раждания.
Почти всички старейшини бяха мъже. Стига да не се помайваш, на трийсет и пет вече може да си старейшина.
Не е сложно.
Елементарно е в сравнение с външния свят и йерархичната му система от родители, баби и дядовци и прабаби и прадядовци, лели и чичовци, племенници и племеннички, всички до един с различни собствени имена.
В кридишкото общество името разкрива на всички къде ти е мястото. Тендър или Биди. Адам или Отър. Или Елдър. Името ти казва как ще премине животът ти.
Хората ме питат дали съм се ядосал, че са ме лишили от правото да притежавам своя собственост и семейство само защото брат ми е с три минути и трийсет секунди преднина. Научих се да им казвам „да“. Това искат да чуят хората от външния свят. Но не е вярно. Никога не съм се ядосвал.
Все едно да се гневиш при мисълта, че ако си се родил с по-дълги пръсти, е можело да станеш цигулар.
Все едно да искаш родителите ти да са по-високи, по-стройни, по-силни, по-щастливи. Безсилен си пред някои неща от миналото.
Истината е, че Адам се е родил пръв. И нищо чудно Адам да ми е завиждал, че ще замина и ще видя външния свят. Докато си събирах багажа, него го ожениха за някаква си Биди Глийсън, която почти не познаваше.
Църковните старейшини съставяха сложни таблици и списъци кой се е оженил за коя Биди от еди-кое си семейство, за да не сключват брак „братовчеди“, както ги наричат във външния свят. Когато поредното поколение Адамовци навършваха седемнайсет, църковните старейшини се събираха да им изберат жени, възможно най-отдалечени от семейната им история. Всяко поколение си имаше брачен сезон. В църковната колония живееха почти четирийсет семейства и всяко семейство организираше сватбени празненства у дома. Тендъровците и Бидитата наблюдаваха брачните сезони от периферията.
Бидитата мечтаеха някой ден да им се случи и на тях.
Тендъровците не мечтаеха.
40.
Днес обажданията започват като всяка нощ. Навън е пълнолуние. Хората са готови да умрат заради лошите си оценки в училище. Заради семейните си неприятности. Заради проблемите с приятеля си. Заради досадната си работа. Докато аз се опитвам да нарежа две откраднати агнешки филета.
Хората се обаждат отдалеч, а операторът ме пита дали ще приема за моя сметка всеобщия вик за помощ.
Тази нощ опитвам нов начин за ядене на котлет от сьомга, сексапилно завъртане на китката, малък обезоръжаващ жест за работодателите ми, с който да заслепят другите гости на следващото вечерно парти. Дребен паркетен трик, етикетен еквивалент на балните танци. Усъвършенствам показна техника за похапване на лук в сметанов сос. Тъкмо шлифовам безпогрешен начин за забърсване на излишния сос, когато телефонът отново звъни.
Обажда се мъж и се оплаква, че се е провалил на висшата математика втора част.
Въпрос на практика, казвам му. Самоубий се.
Обажда се жена. Децата й били непослушни.
На един дъх й казвам да се самоубие.
Обажда се мъж. Колата му не искала да запали.
Самоубий се.
Една жена пита кога започва късната кинопрожекция.
Самоубий се.
— Не е ли 555–1327? Не разговарям ли с Мурхауз Синеплекс?
Самоубий се, казвам. Самоубий се. Самоубий се.
— Много ли боли, когато умираш? — пита ме момиче.
Е, скъпа, напомням й, повече боли да живееш.
— Просто се чудех — казва тя. — Миналата седмица брат ми се самоуби.
Сигурно е Фертилити Холис. Питам я на колко години е бил брат й? Придавам на гласа си повече дълбочина, преправям го с надеждата да не ме познае.
— На двайсет и четири — отговаря тя. Не плаче, нищо подобно. Дори не звучи особено тъжна.