Поднасянето на храна е единственото умение, което владея до съвършенство. Проблемът беше, че този път трябваше да сервирам с една ръка, понеже с другата държах пистолета.
Когато се приземихме и пътниците и екипажът заслизаха, аз стоях на вратата на предната кабина и казвах: „Съжалявам. Извинявам се за неудобството. Пожелавам ви безопасно и приятно пътуване и ви благодаря, че избрахте еди-кои си авиолинии.“
После на борда останахме само аз и пилотът и полетяхме отново.
Точно преди да скочи, пилотът ми каза как, когато всеки двигател спира, алармата ще предупреждава: „Изчерпано гориво в първи двигател“ или в трети двигател, или в еди-кой си и прочее, и прочее. Спрат ли всички двигатели, единственият начин да продължиш да летиш, е да държиш носа горе. Дърпаш назад лоста за управление. Той го нарича ръчката. За да задвижиш елеваторите на опашката. Губиш скорост, но поддържаш височината. Струва ти се, че имаш избор, бързина и височина, но въпреки това ще се забиеш в земята.
„Стига толкова — казвам му. — Няма да се явявам на изпит за пилоти.“ Ходи ми се до тоалетната, та две не виждам. Просто искам да му видя гърба.
Забавяме до 175 възела. Да не ви отегчавам с подробности, но се спускаме до триста хиляди метра и отваряме вратата. Пилотът изчезва и преди да затворя вратата, аз заставам на прага и пикая след него.
Най-прекрасното усещане в живота ми.
Ако може да се вярва на сър Исак Нютон, не би трябвало да съм възпрепятствал пътя на пилота надолу.
Та така. Сега летя на запад на автопилот с осемстотин и деветнайсет километра в час, истинска въздушна скорост, и при тази скорост и посока слънцето не помръдва от мястото си през цялото време. Времето е спряло. Летя над облаците над Тихия океан, летя към гибелта, към Австралия, към края на житейската си история — права линия на югозапад, докато и четирите двигателя излязат от строя.
Проба, проба. Едно, две, три. Още веднъж — слушате „черната“ кутия на полет 2039.
И на тази височина, слушайте, и при тази скорост с празен самолет пилотът казва, че горивото ще стигне за шест или седем часа.
Затова ще се постарая да побързам.
„Черната“ кутия ще запише всяка дума, която произнасям в пилотската кабина. И историята ми няма да се раздроби на билиони кървави частици и да изгори с хилядите тонове горящ метал. И след като самолетът се разбие, хората ще потърсят записа и историята ми ще оцелее.
Проба, проба. Едно, две, три.
Точно преди да скочи — докато военните самолети ни следваха като сенки, невидимите радари опипваха пътя ни, двигателите пищяха, а въздухът виеше край зейналата врата — пилотът с парашута застана на прага и извика:
— Защо си се заинатил да умреш?
А аз му изкрещях непременно да изслуша записа.
— Тогава запомни! — извика ми той. — Разполагаш само с няколко часа. И не забравяй, че не знаеш кога точно ще свърши горивото. Винаги рискуваш да умреш по средата на житейската си история.
— Нищо ново под слънцето — изкрещях му аз. — Кажи ми нещо, което не знам.
И пилотът скочи. Аз се изпиках и затръшнах вратата. В пилотската кабина бутам дросела напред и дърпам ръчката за елеваторите назад, за да набера достатъчно височина. Остава само да натисна бутона и автопилотът поема щафетата. Връщаме се в изходна позиция.
Та така. Ако я слушате сега — неразрушимата „черна“ кутия на полет 2039 — вървете и вижте къде е завършил пределното си спускане самолетът и какво е останало от него. Видите ли бъркотията и кратера, ще разберете, че не съм пилот. Ако слушате, значи знаете, че съм мъртъв.
Разполагам с няколко часа да ви разкажа историята си.
И може би все някак ще успея да я разкажа както трябва.
Проба, проба. Едно, две, три.
Небето е синьо и неопетнено във всички посоки. Слънцето е огромно и огнено и точно пред мен. Нося се върху облаците. Навеки прекрасен ден.
Да започваме тогава от птичи поглед. Да започнем от самото начало.
Полет 2039, ето какво всъщност се случи. Първи дубъл!
И.
Само за протокола — в момента се чувствам страхотно.
И.
Вече загубих десет минути.
И.
Начало!
46.
Така живея, че не успявам дори да овалям една телешка пържола в галета.