С всяка изминала минута ми ставаше все по-трудно да изпълня дадения при кръщението обет. Стреляй, режи, души, кърви или скачай.
Светът профучаваше толкова бързо отвън, че очите ми се объркаха.
Социалната асистентка каза:
— Досега животът ти е бил окаян кошмар, но ще се оправиш. Чуваш ли ме? Бъди търпелив и ще се оправиш.
Това се случи преди десет години и аз още чакам.
По-лесно щеше да е, ако бе посяла семената на съмнението.
Прескачам десет години и нищо не се е променило. Десет години терапия и аз съм горе-долу на същото място. За това едва ли си струва да вдигнеш наздравица.
Все още сме заедно. Днес е седмичният ни сеанс номер петстотин и нещо и днес сме в синята баня за гости. Опазил ви Бог да я сбъркате със зелената, бялата, жълтата или лилавата. Представяте ли си колко пари правят тези хора? Социалната асистентка седи на ръба на ваната, а стъпалата й киснат в няколко сантиметра топла вода. Обувките й са върху затворения капак на тоалетната до чашата й за мартини, пълна със сироп от нар и натрошен лед, суперфина захар и бял ром. На всеки два въпроса се навежда напред с химикалката в ръка, хваща столчето на чашата и я вдига, кръстосала химикалката и дръжката като китайски пръчици.
Последният й приятел бил зачеркнат, каза ми.
Не ми предлага да ми помогне в чистенето.
Отпива глътка. Оставя чашата, докато отговарям. Записва в жълтия служебен бележник върху коленете си, задава нов въпрос, отново отпива. Лицето й изглежда като павирано под слоя грим.
Лари, Бари, Джери, Тери, Гери — изгубените й приятели са цял отбор. Казва, че списъците й с изгубени клиенти и изгубени приятели се надбягват.
Тази седмица, казва ми, отбелязали нов рекорден спад, сто и трийсет и двама оцелели в цялата страна, но темпото на самоубийствата намалявало.
Според дневния ми график трябва да почистя фугите между миниатюрните сини шестоъгълни плочки на пода. Разположени една след друга, фугите само в тази баня ще стигнат до Луната и обратно десет пъти и всеки милиметър е почернял от мухъл. Примесена с цигарения й дим, миризмата на амонячния разтвор, в който топя четката за зъби и търкам, ме замайва и главата ми бучи.
Може би наистина съм малко зашеметен. От амоняка. От цигарения дим. От Фертилити Холис, която продължава да ми звъни у дома. Не смея да вдигна телефона, но съм сигурен, че е тя.
— Да са те заговаряли непознати напоследък? — пита социалната асистентка.
— Получавал ли си телефонни обаждания, които би описал като заплашителни? — пита тя.
Социалната асистентка задава въпроси, стиснала цигарата в уста, и ми прилича на озъбено куче, отпиващо мартини. Цигара, глътка, въпрос; вдишване, отпиване, питане — тя демонстрира всички основни приложения на човешката уста.
Преди не пушеше, но сега ми казва, че все по-трудно понася мисълта да доживее до дълбока старост.
— Ако поне една частица от живота ми се получаваше — казва тя на новата цигара в ръката си, преди да я запали.
В този момент нещо невидимо започва да звъни. Най-после тя натиска бутона на часовника си и го спира. Пресяга се към голямата си чанта на пода до тоалетната чиния и взема пластмасово шишенце.
— Имипрамин — казва. — Съжалявам, че не мога да ти предложа.
По-рано Програмата за опазване се опита да дундурка всички оцелели с медикаменти — ксанакс, прозак, валиум, имипрамин. Планът се провали, защото твърде много клиенти се опитаха с едноседмичните рецепти да си купят дози за три седмици, за шест седмици, за осем седмици в зависимост от телесното си тегло и успелите прокараха покупката с чаша скоч.
Медикаментите не подействаха на клиентите, но се отразиха страхотно на социалните асистенти.
— Забелязвал ли си някой да те следи? — пита социалната асистентка. — Някой с пистолет или с нож, нощем или когато се прибираш вкъщи от автобусната спирка.
Аз търкам фугите между плочките от черно до кафяво до бяло и я питам защо ми задава такива въпроси.
— Без причина.
Не, казвам, не ме заплашват.
— Тази седмица ти звънях, но никой не ми отговори — казва тя. — Какво има?
Отговарям й, че няма нищо.
Истината е, че не вдигам телефона, понеже не искам да разговарям с Фертилити Холис, преди да я видя лично. По телефона звучеше толкова сексуално превъзбудена, че не смея да рискувам. Боря се със себе си. Не искам да се влюби в мен като телефонен събеседник, докато същевременно се опитва да се отърве от истинската ми персона. Най-добре повече изобщо да не разговаря с мен по телефона. Живото, дишащо, противно, смахнато, грозно мое „аз“ не отговаря на мечтите й, затова кроя план, ужасен план да я накарам да ме намрази и същевременно да се влюби в мен. Планът е да я отблъсна. Да я отвратя.