Миене на чинии. Завинаги.
Лъскане на сребро. Завинаги.
Косене на морава.
Отначало.
В нощта преди кръщението моят брат Адам ме изведе на задната веранда на семейната ни къща и ме подстрига. Всяко друго семейство в църковната колония със седемнайсетгодишен син го подстригваше по същия начин.
В порочния външен свят наричат този процес стандартизация.
Брат ми каза да не се усмихвам, а да стоя с изправени рамене и да отговарям ясно на всички въпроси.
Във външния свят го наричат маркетинг.
Мама събираше дрехите ми в чанта. Тази нощ всички се преструвахме, че спим.
Във външния свят, каза брат ми, има грехове, които църквата не познава достатъчно, та да ги забрани. Изгарях от нетърпение.
На другата нощ беше кръщението и всичките ни очаквания се оправдаха. И нищо повече. Точно когато се подготвяхме да си отсечем кутрето и кутрето на сина до нас, нищо не се случи. Опипаха ни отвътре, претеглиха ни, изпитаха ни за Библията и за домашната работа и ни казаха да се обличаме.
Взехме си чантите с дрехи и тръгнахме от дома за богослужения към камиона, който чакаше отвън.
Камионът потегли към порочния външен свят и към нощта и нито един от хората, които познавахме, нямаше да ни види отново.
Нямаше да разберем какви оценки са ни поставили.
Дори да знаехме, че сме се представили добре, усещането нямаше да трае дълго.
Работните ни места вече ни очакваха.
Опазил ни Бог да се отегчим и да поискаме повече.
Църковната доктрина повеляваше, че животът ни е посветен на една и съща работа. На една и съща самота. Нищо няма да се промени. Всеки ден едно и също. Това е успехът. Това е наградата.
Косене на морава.
И пак косене на морава.
И косене на морава.
Отначало.
33.
В автобуса на път за третата ни среща с Фертилити седим пред някакъв мъж, когато чуваме шегичката.
Температурата е трийсет-трийсет и нещо градуса, твърде горещо за юни, където и да било. Прозорците на автобуса са отворени и ми призлява от миризмата на изгорели газове. Пластмасовите седалки са горещи, както сигурно е горещо всичко, до което се докосваш в Ада. Автобусът е идея на Фертилити. Водя те на среща в града, каза ми. В центъра. Следобед е и само хора без работа или с нощна работа или луди със синдром на Тупе отиват някъде.
Това е срещата, на която трябва да ме заведе, понеже не иска да спи с мен и не иска да ме целуне. Никога, за нищо на света.
Не мога да си представя човека зад нас. Незабележим господин Никой — просто мъж в риза. Руса коса. Ако настоявате, бих казал „грозен“. Не помня. Автобусът минава край мавзолея през петнайсет минути и ние се качихме. Срещнахме се до крипта 678 — същото място, по същото време.
Помня шегичката. Стара шегичка. Градските къщи се нижат край автобуса, зад колите, паркирани до тротоара и между оградите, бележещи границите на частните имоти, а шегобиецът протяга глава между мен и Фертилити и прошепва:
— Кое е по-трудно от това камила да се промъкне през иглено ухо?
Тези шегички са навсякъде. Неизбежно е да не ги чуеш, независимо че не са смешни.
Не отговаряме — нито Фертилити, нито аз.
Шегобиецът прошепва:
— Да купиш застраховка „Живот“ на член на сектата Кридиш.
Истината е, че никой не се смее на тези шегички, никой освен мен, а аз се смея, за да се слея с обстановката. Смея се, да не би да не се сливам с обстановката. Основната ми грижа на публично място е хората да не разберат, че съм оцелял. Отдавна изхвърлих църковния костюм. Опазил ме Бог да приличам на онези глупави смахнати хора от Средния Запад, самоубили се, понеже решили, че техният Господ ги вика при Себе си.
Мама, татко, брат ми Адам, сестрите ми, другите ми братя, всички са мъртви и лежат за посмешище в земята, но аз съм жив. Трябва да живея в този свят и да се спогаждам с хората.
Затова се смея.
Защото трябва да направя нещо, да вдигна шум, да викам, да крещя, да плача, да проклинам, да вия. Смея се. Всичко е просто отдушник.
Тази сутрин шегичките са навсякъде и за да не плачеш през цялото време, трябва да направиш нещо. Никой не се смее по-гръмогласно от мен.
Шегобиецът шепне:
— Защо членовете на църквата Кридиш пресичат шосето?
Може би той дори не говори на мен и на Фертилити.