Въздухът, който се движи към центъра на града с нашия автобус, е горещ и плътен, примесен с ярко слънце и изгорели газове. Край нас прелитат цветя, вкоренени в земята, рози, които трябва да излъчват аромат, червени, жълти, оранжеви рози разтварят чашки по целия път. Напразно. Автомобилите по шестте платна се движат неумолимо като поточна линия.
Всичко, което извършваме приживе, е погрешно.
Усещането е, че не владееш положението. Усещането е, че ни пренасят.
Не пътуваме. По-скоро ни придвижват. По-скоро просто чакаме. Въпрос на време.
Неспособен съм да направя нещо добро, а брат ми е някъде там, решен да ме убие.
Сградите в центъра на града започват да се сгъстяват край тротоара. Потокът от коли забавя темпо, Фертилити вдига ръка да дръпне шнурчето. Дзън. И автобусът спира да ни свали пред търговски център. Изкуствени мъже и жени позират наконтени зад витрините. Усмихват се. Смеят се. Преструват се, че се забавляват. Знам точно как се чувстват.
Нося само панталонки и риза на шотландско каре, но те принадлежат на човека, за когото работя. Цяла сутрин стоях на горния етаж и пробвах различни комбинации от дрехи. После притичвах долу, където социалната асистентка забърсваше праха по лампионите, да я питам как й се струва.
Над входа на търговския център има голям часовник и Фертилити го поглежда. Казва ми:
— Побързай. Трябва да стигнем преди, два часа.
Улавя дланта ми с удивително студената си ръка — студена и суха дори в жегата — и ние минаваме през вратата и попадаме в климатизирания първи етаж с купища стока, изложена по щандовете или заключена зад стъклени витрини.
— Трябва да се качим на петия етаж — казва тя и ръката й се сключва силно и настойчиво върху моята.
Щурмуваме ескалаторите. Втори етаж — за мъжете. Трети етаж — за децата. Четвърти етаж — за младежи. Пети етаж — за жени.
Записана музика се носи от отворите в тавана. Ча-ча-ча. Две бавни стъпки и три бързи. Кръстосана стъпка и завъртане под ръка. Фертилити ме научи.
Не си представях така срещата. Дрехи по етажерки и по закачалки. Наоколо се разхождат продавачки, облечени наистина стилно, и питат дали могат да помогнат. Виждал съм всичко това и преди.
Питам я иска ли да танцува. Тук?
— Почакай — казва Фертилити. — Просто почакай.
Първо замирисва на дим.
— Насам — казва Фертилити и ме повежда сред гората от дълги рокли за продан.
После зазвъняват звънци и хората се втурват към ескалаторите. Слизат по тях като по обикновени стълби, понеже ескалаторите са спрели. Хората слизат по ескалатора за изкачване и това изглежда погрешно като престъпление. Една продавачка изпразва касата си в чантичка с цип и поглежда към скупчените край асансьора клиенти, втренчени в цифрите на таблото, стиснали големи, лъскави, издути пазарски торби с дръжки.
Звънците продължават да звънят. Пушекът е толкова гъст, че го виждаме как се вие край лампите на тавана.
— Не използвайте асансьорите — крещи продавачката. — При пожар асансьорите не работят. Използвайте стълбите.
Тя се спуска към тях през лабиринта от дрехи върху закачалки, стиснала чантичката с цип като ръгбист, и ги повежда като стадо към вратата с надпис „Изход“.
После оставаме само двамата с Фертилити и лампите примигват и угасват.
В тъмнината усещаме допира на сатена, на кадифето, на хладна коприна, на гладък памук, звънците звънят, отвсякъде ни заобикалят рокли, вълната жули, ръката на Фертилити студенее в моята и тя казва:
— Не се безпокой.
Малките зелени надписи ни светят в тъмното и ни сочат: „Изход“.
Звънците звънят.
— Бъди спокоен — казва Фертилити.
Звънците звънят.
— Още малко — казва тя.
Ярко оранжево заблестява в мрака в отсрещния край на пода, раздробявайки всичко на странни оранжеви силуети на черен фон. Роклите и панталоните между тук и там са висящи черни фигури на хора с крака и ръце, които лумват в пламъци.
Хиляди хора горят и се строполяват ничком пред нас. Звънците звънят толкова оглушително, че можеш да пипнеш звука, и само студената ръка на Фертилити ме задържа тук.
— Всеки момент — казва тя.
Горещината е толкова близо, можеш да я докоснеш. Димът е толкова гъст, че можеш да го вкусиш. На двайсетина крачки плашилата на жени, издигнати от дрехи върху закачалки, започват да тлеят и се смъкват на пода. Едва дишам, очите ми се затварят.