Толкова много неща трябва да доусъвършенствам.
За да изпечеш свински котлет, го покриваш с резенчета сланина от друго животно, за да не прегори. Точно това правя, когато телефонът звъни.
Фертилити е, разбира се.
— Беше прав за онзи особняк — казва тя.
За кое по-точно, питам я.
— Приятелят на Тревър — отвръща тя — наистина се нуждае от някого. Заведох го на среща, както поиска, и един от онези хора от култа беше в автобуса. Сигурно бяха близнаци. Приличаха си като две капки вода.
Може би греши, предполагам аз. Повечето хора от култа са мъртви. Били са смахнати и глупави и почти всички са мъртви. Пише го във вестника. Всичко, в което вярвали, се оказало грешно.
— Мъжът в автобуса попита дали са роднини и приятелят на Тревър каза „не“.
Значи не са роднини, казвам аз. Всеки би познал брат си.
— Това е тъжното — отвръща Фертилити. — Той го позна. Дори спомена име. Брад или Тим или нещо такова.
Адам.
Защо да е тъжно, питам.
— Защото отричаше толкова очевидно, толкова жалко — казва тя. — Толкова е очевидно, че се опитва да мине за нормален, щастлив човек. Стана ми толкова тъжно, че дори му дадох телефонния си номер. Дожаля ми за него. Искам да му помогна да приеме миналото. Освен това — казва Фертилити — имам чувството, че се е запътил към някаква ужасна каша.
Каква каша, питам. Какво има предвид под „каша“?
— Ще страда — казва тя. — Още е много смътно. Злочестини. Болка. Масово убийство. Не ме питай откъде знам. Дълга история е.
Сънищата й. Бензиностанцията, канарчетата, хотелският полилей, а сега и аз.
— Слушай — казва тя. — Трябва да обсъдим как да се видим, но не сега.
Защо?
— Ужасната ми работа позагрубя, та ако някой си доктор Амброуз се обади да те пита дали познаваш Гуен, кажи, че не ме познаваш. Кажи му, че никога не сме се срещали, става ли?
Гуен?
Питам кой е доктор Амброуз.
— Името му — казва Фертилити. Или Гуен. — Не е истински лекар. Не мисля. По-скоро е като туристически агент. Не искам да го върша, но работя на договор за него.
Питам я какво прави според договора.
— Не е нещо нелегално. Положението е под контрол. До голяма степен.
Какво?
И тя ми казва, и аларми и сирени запищяват.
Чувствам се все по-малък и по-малък.
Алармите и полицейските лампи и сирените ме заобикалят от всички страни.
Чувствам се все по-нищожен и все по-нищожен.
Тук, в пилотската кабина на полет 2039, първият от четирите двигателя току-що изключи. Точно тук започва началото на края.
31.
Като предохранителна мярка срещу самоубийствени импулси социалната ми асистентка трябва да ми забърка още един джин с тоник. През това време аз водя междуградски разговор по телефона. Продуцентът на Шоуто на Дон Уилямс ме държи на втора линия. Всички линии мигат ли мигат. Някой от Шоуто на Барбара Уолтърс чака на трета линия. Основният ми приоритет е да намеря някой да усмирява шумотевицата. Чиниите от закуска са натрупани в мивката и отказват да се измият.
Основният ми приоритет е да си намеря добър агент.
Леглата горе са неоправени.
Градината се нуждае от пребоядисване.
В слушалката поредният топ агент подчертава — ами ако не съм последният оцелял? Явно такъв е случаят, казвам аз. Социалната асистентка нямаше да се отбие за сутрешен джин с тоник, ако не беше снощното самоубийство. Пред очите ми върху кухненската маса са разстлани всички други клиентски досиета.
Цялата правителствена Програма за опазване на оцелелите е претърпяла, така да се каже, фиаско. Всъщност социалната асистентка, която ми смесва джин и тоник, се нуждае от намеса за предотвратяване на самоубийство.
За да е сигурна, че няма да й се изплъзна на оня свят, тя не ме изпуска от поглед. За да не ми се пречка, аз я карам да ми нареже лайм. Да ми донесе цигари. Да ми приготви ново питие, казвам, или ще се самоубия. Кълна се. Ще се залостя в тоалетната и ще си срежа вените с бръснач.
Социалната асистентка ми донася новия джин с тоник на кухненската маса и ме пита дали искам да помогна при разпознаването на телата. Предполага се, че това ще ми помогне да приема неизбежното. Все пак, казва тя, те са ми близки, моя плът и кръв. Мои родственици.