Агентът казва — вдъхновяващи записи.
Агентът казва — кралски дворец.
Тогава всички започнаха да наричат сектата „Старозаветния култ на смъртта“.
Цигареният дим ме души под точката, където гърлото ми го задържа, и се сгъстява в гърдите ми. Папките на социалната асистентка документират изостаналите. Клиент номер 63 на Програма за опазване на оцелелите — Биди Патерсън, приблизителна възраст двайсет и девет, самоубила се, поглъщайки почистващ препарат три дни след инцидента в колонията.
Клиент на Програмата за опазване на оцелелите Тендър Смитсън, възраст четирийсет и пет, самоубил се, скачайки през прозореца на сградата, където работел като разсилен.
Агентът казва — моя собствена спасителна линия 1–976.
Горещият и гъст дим в мен ми създава усещане, че имам душа.
Агентът казва — моя собствена рекламна кампания.
Предали Богу дух, черни и подути хора. Дълги редици от хора, изнесени от Дома за богослужения, където лежат, почернели от цианида — последното им причастие. Хората, предпочели да умрат, вместо да посрещнат бъдещето.
Умрели заедно, стиснали толкова здраво ръцете си, че трябвало да им раздробят пръстите, за да ги разделят.
Агентът казва — знаменитост и суперзвезда.
Църковната доктрина повелява в този момент, докато социалната асистентка я няма, да взема ножа от мръсните съдове в мивката и да си го забия в гръкляна. Да разсипя червата си върху кухненския под.
Агентът казва, че ще поеме всичко около Шоуто на Дон Уилямс и Барбара Уолтърс.
Сред досиетата на мъртъвците е и папката с моето име. Записвам в нея: „Клиент номер 84 от Програмата за опазване на оцелелите е изгубил всички, които е обичал, и всичко, придавало смисъл на живота му. Изморен е и спи през повечето време. Започна да пие и да пуши. Няма апетит. Рядко се къпе и не се е бръснал от седмици.
Преди десет години той беше трудолюбивата сол на земята. Искаше само да отиде в Рая. Днес всичко, за което е работил в този свят, е изгубено. Всичките му външни правила и задръжки за изчезнали.
Няма Ад. Няма Рай.
В полезрението му се заражда идеята, че сега всичко е възможно.
Сега той иска всичко.“
Затварям папката и я пъхам в купчината.
Само между нас двамата, пита агентът — какъв е шансът да приключа скоро със себе си.
Взирам се през джина с тоник в хлътналите лица на всички от миналото ми, всички мъртъвци от правителствените снимки под питието ми. След моменти като този целият ти живот е хазарт.
Доливам си джин.
Запалвам нова цигара.
Наистина. Животът ми вече няма смисъл. Свободен съм. Освен това ще наследя двайсет хиляди акра от Централна Небраска.
Чувствам се точно като преди десет години, когато пътувах към града с полицейската кола. За втори път съм слаб. И минута след минута се отдалечавам от спасението и потеглям към бъдещето.
Да се самоубия?
Благодаря, казвам. Не, благодаря.
Да не пришпорваме събитията.
30.
Цяла сутрин повтарям на полицаите, че оставих социалната асистентка жива и търкаща тухлите около камината в дневната. Проблемът е, че димоотводът не е наред и пушекът слиза надолу. Хората, за които работя, горят влажна дървесина. Повтарям на полицаите, че съм невинен.
Не съм убил никого.
Според дневния ми график аз трябваше да изтъркам тухлите вчера.
Така протичаше денят ми досега.
Първо полицаите ме подлагат на кръстосан разпит, защо съм убил социалната си асистентка. После агентът се обажда и ми обещава света, Фертилити, Фертилити, Фертилити е извън картината. Да речем, че ми е неудобно от начина, по който си изкарва прехраната. Освен това предпочитам да не знам какво мизерно бъдеще ме очаква. Следователно се залоствам в банята и се опитвам да събера конците на всичко случило се. В зелената баня на долния етаж.
Обяснявам на полицаите, че първо социалната асистентка беше мъртва, паднала по лице върху плочките пред камината в дневната. Черните й панталони седем осми са надиплени около краката й така, както е паднала. Бялата й блуза с навити до лактите ръкави разголва кръста. В стаята вони на смъртоносен хлорин, а гъбата е смачкана в мъртвата й рибешки бяла ръка.
Преди това се изкатерих през прозореца на мазето, който оставихме отключен, за да влизам и излизам, без хората от телевизията да ме нападат с камерите си и с картонените си чаши с кафе, и с професионалната си загриженост, сякаш им плащат достатъчно да ми съчувстват искрено. Сякаш през два дни не отразяват такива истории. Така де.