Залостен съм значи в банята и сега полицаите са отвън и ме разпитват дали повръщам и повтарят, че мъжът, за когото работя, им крещял по телефона и настоявал за указания как се яде салата.
Полицаите питат дали със социалната асистентка сме се скарали.
Погледнете вчерашния ми дневен график, отговарям им. Нямахме време.
От началото на работния ми ден до осем сутринта трябваше да слагам маджун на прозорците. Бележникът с графика е разтворен на кухненския плот до телефона. Трябваше да боядисвам первазите.
От осем до десет чистих мазните петна от алеята пред къщата. От десет до пладне — време за подрязване на живия плет. От пладне до три следобед — метене на верандите. От три до пет — сменяне на водата във всички вази. От пет до седем — почистване на тухлите на камината.
Всяка минути от живота ми е предопределена и ми е дошло до гуша от това.
Имам чувството, че съм просто поредната задача от дневния график на Господ — Ренесансът планиран веднага след Средновековието.
Всичко с времето си.
Всяка тенденция, всяка мода, всяка фаза. Първо, второ, трето.
„Книга на Еклесиаста“, Трета глава, еди-кой си стих.
Информационната епоха е вписана веднага след индустриалната ера. После постмодерната. После Четиримата конници на Апокалипсиса. Глад. Изпълнено. Епидемия. Изпълнено. Война. Изпълнено. Смърт. Изпълнено. Някъде между големите събития — земетресенията и наводненията — Бог е вмъкнал моята поява. И после, след трийсетина години или следващата година Бог ме зачерква от списъка.
През вратата на банята полицаите ме питат ударил ли съм я. Социалната асистентка. Откраднал ли съм папките й с досиета на клиенти и Наръчника на психичните заболявания? Всичките й документи липсват.
Тя пиеше, казвам им. Взимаше психотропни. Смесваше белина и амоняк в затворени непроветрени помещения. Не знам как си е прекарвала свободното време, но разказваше, че излизала на срещи с всякакви отрепки.
И вчера досиетата си бяха у нея.
Последното, което й казах, беше, че тухлите се търкат с пясък, но тя беше абсолютно уверена, че солната киселина ще свърши работа. Един от приятелите й се заклел в живота си.
Когато тази сутрин влязох през прозореца на мазето, тя беше мъртва на пода. Хлорин и солна киселина покриваха половината тухлена стена, която си беше мръсна като преди, само дето сега асистентката беше част от бъркотията.
Между черните седем осми панталони и белите й чорапки и червените платнени обувки прасците й са гладки и бели. Всичко по нея, което някога беше червено, сега е посиняло — устните, кожичките около ноктите, ръбовете на клепачите.
Истината е, че не съм убил социалната асистентка, но се радвам, че някой го е сторил.
Тя беше последната ми връзка с предишните десет години. Тя беше последното нещо, задържащо ме в миналото.
Истината е, че можеш да осиротееш отново и отново, и отново.
Истината е, че винаги се случва.
И тайната е, че всеки път боли все по-малко и накрая не чувстваш нищо.
Доверете ми се.
Като я видях просната мъртва след десетте ни години задушевни разговори, първата ми мисъл беше — още нещо, което ще преодолея.
Полицаите питат през вратата на банята защо съм си направил ягодово дайкири, преди да им се обадя.
Защото боровинките бяха свършили.
Защото, нима не разбират, няма значение. Времето не беше от значение.
Възприемете го като безценна поука от практиката. Представете си живота си като извратена шега.
Как се нарича социален работник, който мрази работата си и губи всичките си подопечни? Мъртвец.
Как се нарича полицаят, който я прибира в големия найлонов чувал? Мъртвец.
Как се нарича телевизионният оператор пред камерата в предния двор? Мъртвец.
Няма значение. Шегата е, че всички стигаме до една и съща кулминация.
Агентът чака на първа линия с нещо, което само привидно е цяло ново бъдеще.
Мъжът, за когото работя, крещи по телефона, че е на делови обяд в някакъв ресторант, но се обажда от клетъчния си телефон в тоалетната, защото не знаел как се ядат ядките от палмова салата. Сякаш е важно.
Хей, крещя в отговор. Аз също.
Също се крия в тоалетната, имам предвид.
Обзема те ужасна мрачна радост, когато единственият човек, който знае тайните ти, най-сетне е мъртъв. Родителите ти. Лекарят ти. Терапевтът ти. Социалната ти асистентка. Слънцето отвъд прозореца на банята се мъчи да ни покаже, че всички сме глупци. Само се поогледайте.