В църковната колония ни учеха да не искаме нищо. Да свеждаме кротко очи. Да се държим и да изглеждаме смирено. Да говорим простичко и тихо.
И вижте докъде го доведе философията им.
Те са мъртви. Аз — жив. Социалната асистентка е мъртва. Всички са мъртви.
Обмислям своя случай.
Тук при мен, в банята, има бръсначи. Има йодин за пиене. Сънотворни за поглъщане. Имам избор. Да умра или да живея.
Всяко дихание е избор.
Всяка минута е избор.
Да бъдеш или не.
Всеки път, когато не се хвърляш надолу по стълбите, е избор. Всеки път, когато не се блъскаш с колата, се връщаш в списъка.
Позволя ли на агента да ме направи известен, няма да променя нищо съществено.
Как наричате кридиш, който си има собствено токшоу? Мъртвец.
Как наричате кридиш, който се вози в лимузина и хапва пържола? Мъртвец.
В каквато и посока да поема, всъщност нямам какво да губя.
Според дневния график сега трябва да горя цинк в камината, за да прочистя комина от сажди.
Отвъд прозореца на банята слънцето наблюдава полицаите, които мъкнат по алеята социалната асистентка в найлоновия чувал с носилка на колелца към линейката с изключена лампа.
След като я открих, стоях дълго до тялото й, отпивах от ягодовото дайкири и просто я гледах — синя и с лицето надолу. Не трябва да си Фертилити Холис, за да го предскажеш отрано. Черната й коса стърчи от червената диадема върху главата й. Ручейче слюнка се е процедило по тухлите от ъгълчето на мъртвата й уста. Цялото й тяло изглежда покрито с мъртва кожа.
От самото начало можеше да се предвиди. Някой ден ще се случи на всички нас.
Да се държа благовъзпитано вече не вършеше работа. Време беше да пощурея.
Затова си забърках още един блендер с дайкирита, обадих се в полицията и им казах да не бързат, защото никой тук няма да си отиде.
После се обадих на агента. Истината е, че винаги е имало някой, който да ми казва какво да правя. Църквата. Хората, за които работя. Социалната асистентка. И не понасям мисълта да съм сам. Не понасям мисълта да съм свободен.
Агентът каза да почакам и да дам показания пред полицията. В мига, щом мога да тръгна, ще изпрати кола. Лимузина.
Черно-белите ми обяви са все още из целия град и съобщават на хората: „Дайте на себе си и на живота си последен шанс. Обадете ми се за помощ.“ Следва телефонният ми номер.
Е, всички тези отчаяни хора остават на произвола на съдбата.
Агентът каза, че лимузината ще ме откара до летището. Група хора от Ню Йорк, хора, които не познавам, вече пишат автобиографията ми. Агентът каза, че ще изпратят първите шест глави по факс в лимузината, за да запаметя детството си, преди да започна да давам интервюта.
Аз отвърнах на агента, че вече знам детството си.
В телефонната слушалка той каза:
— Тази версия е по-добра.
Версия?
— За филма ще измислим още по-пикантна версия. — Агентът пита: — Кой искаш да играе ролята ти.
Аз искам да си играя ролята.
— Във филма имам предвид.
Моля го да забави темпото, ако обича. Известността вече се превръща в по-малко свобода и повече график с решения и задача след задача, след задача. Чувството не е кой знае колко прекрасно, но е познато.
После полицаите цъфват на прага и влизат в дневната с мъртвата социална асистентка, снимат я с фотоапарат от различни ъгли и ми казват да оставя питието си, за да ми зададат въпроси за предишната вечер.
Тогава се залостих в банята и преживях нещо, което учебниците по психология биха нарекли „мимолетна екзистенциална криза“.
Мъжът, за когото работя, се обажда от тоалетната в ресторанта за ядките в палмовата му салата и денят е почти приключил.
Да живея или да умра?
Излизам от банята, заобикалям полицаите и се запътвам право към телефона. На мъжа, за когото работя, казвам да използва вилицата за салата. Да набоде ядката. Със зъбците надолу. Да поднесе ядката към устата си и да осмуче винегрета. После да я пъхне във вътрешния джоб на двуредното си раирано сако „Брукс Брадърс“.
Той казва:
— Ясно.
И работата ми в тази къща приключва.
Едната ми ръка държи слушалката на телефона, а с другата соча на полицаите да долеят ром в дайкирито.
Агентът казва да не събирам багаж. Стилистът в Ню Йорк вече е напълнил цял гардероб с памучно спортно облекло в моден религиозен стил а ла библейска власеница, което искат да рекламират.