Искат утре да съм в Ню Йорк, обяснявам й. Кроят големи планове.
— Естествено — казва тя.
Съжалявам, че повече няма да танцувам с нея.
— Напротив, ще танцуваш — казва Фертилити.
Понеже знае толкова много, питам я как се казва рибката ми.
— Номер шестстотин четирийсет и едно.
И, чудо на чудесата, тя е права.
— Не се опитвай да криеш тайни — казва тя. — Толкова сънища сънувам всяка нощ, че почти нищо не ме изненадва.
28.
Само след първите петдесет стъпала дъхът ми не се задържа в мен достатъчно дълго, та да ми е от полза. Краката ми отлитат зад мен. Сърцето ми се блъска в ребрата и отскача чак до гърба. Устата и езикът ми са удебелени и прилепнали.
Намирам се върху една от онези машини за катерене на стълби, които агентът е инсталирал. Изкачваш се нагоре и нагоре и никога не слизаш на земята. Заложник си на хотелската стая. Това е мистичното фитнес преживяване на нашето време, единственото изпитания а ла индианско видение, което можем да вмъкнем в дневния си график.
Нашият стеърмастър до Небесата.
Около шейсетия етаж потта се стича по ризата ми към коленете. Очертанията на дробовете ми са като стълба в найлонови чорапи — изопнати, разчекнати, на бримки. В дробовете ми. Има дупка. Като автомобилна гума пред спукване, така усещам дробовете си. Усещам ушите си като прахоляк върху сгорещен радиатор или сешоар.
Правя това, защото агентът казва, че петнайсет килограма от мен са в повече, за да ме направи известен.
Ако тялото ви е храм, трябват твърде много инструменти за поддръжка. Ако тялото ви е храм, моето е истинска руина.
Някак си трябваше да го предвидя.
Агентът ме преобразява така, както всяко поколение пресътворява Исус. Агентът казва, че никой няма да боготвори някого с шкембе като моето. В наши дни хората не пълнят стадионите да слушат проповеди на грозници.
Затова не стигам доникъде със скорост от седемстотин калории на час.
Около осемдесетия етаж пикочният ми мехур се загнездва между краката ми. Когато свалите пластмасовата опаковка от нещо в микровълновата фурна и парата прогори пръстите ви — толкова горещ е и дъхът ми.
Изкачваш се все по-нагоре и по-нагоре и не стигаш доникъде. Илюзия за напредък. Искаш си да мислиш, че е спасението.
Хората забравят, че и пътуването доникъде започва с една първа стъпка.
Не че духът на Великия койот идва при теб, но някъде около осемдесет и първия етаж откъслечни мисли от ефира се вклиняват в главата ти. Дреболии, споменати от агента, се подреждат. Както когато чистиш с амонячни изпарения и както когато изстъргваш пилешка кожа от грила на барбекюто, всяко глупаво нещо на света, безкофеиновото кафе, безалкохолната бира, стеърмастъра, всичко придобива смисъл не защото си поумнял, а защото умната част от мозъка ти е в отпуска. Някаква мнима мъдрост. Нещо като китайско хранително просветление, когато знаеш, че десет минути след като главата ти се проясни, ще си забравил всичко.
Като захаросаните фъстъци, които ви сервират в найлонови пликчета в самолетите, вместо истинска храна — толкова дребни са станали дробовете ми. След осемдесет и пет етажа въздухът изглежда толкова разреден. Ръцете пулсират, краката се подгъват на всяко стъпало. На това ниво всяка мисъл е бездънно дълбока.
Като мехурчетата, надигащи се в тенджера с вода преди завиране, тези проблясъци просто се появяват.
Около деветдесетия етаж всяка мисъл е откровение.
Наляво и надясно се разграждат парадигми.
Всичко най-обикновено се превръща в могъща метафора.
Дълбоката същност на всичко е току под носа ти.
И всичко е толкова съществено.
Толкова дълбоко.
Толкова истинско.
Всички думи на агента добиват съвършен смисъл. Например, ако Исус Христос беше умрял в затвора, без да го наблюдават, без да скърбят за него и да го измъчват, щяхме ли да сме спасени?
С цялото ми уважение.
Според агента най-важният фактор, който те прави светец, е медийната изява, която получаваш.
Около стотния етаж всичко се прояснява. Цялата вселена. И не говорят само ендорфините. Подминеш ли стотния етаж, навлизаш в мистично състояние.
Както когато дърво пада в гората и никой не е там да го чуе, осъзнаваш, че ако никой не е бил там да гледа мъките Христови, щяхме ли да сме спасени?
Ключът към спасението е вниманието, което привличаш. Колко си популярен. Какъв е зрителският ти дял. Колко хора разпознават името ти. Колко се пише за теб в пресата.