Шумът.
Около стотния етаж потта се лее по всеки косъм върху главата ти. Отегчителната механика на тялото ти е кристално ясна, дробовете смучат въздух да го вливат в кръвта ти, сърцето помпа кръв към мускулите, сухожилията се свиват спастично да повдигат краката зад теб, квадрицепсите се свиват да вдигат коленете пред теб. Кръвта доставя въздух и храна — гориво за мито-не-знам-какво-си в средата на всяка мускулна клетка.
Скелетът е просто средство да държи тъканите ти над пода. Потта е просто начин да се охлаждаш.
Откровенията те заливат от всички посоки.
Около сто и петия етаж не можеш да повярваш, че си роб на това тяло, на това голямо бебе. Трябва да го храниш, да го приспиваш, да го водиш до тоалетната. Не можеш да повярваш, че не сме измислили нещо по-добро. Нещо по-непретенциозно. Което не ламти за толкова време.
Разбираш, че хората вземат наркотици, защото това е единственото истинско лично приключение, останало им в бързотечния им, благовиден и подреден, обсаден от вещи живот.
Само наркотиците и смъртта ни позволяват да съзрем нещо ново, а смъртта е твърде властна.
Разбираш, че няма смисъл да правиш нещо, ако никой не гледа.
Питаш се — ако на разпването не присъстваха достатъчно зрители, щяха ли да го отменят за друг ден?
Разбираш, че агентът е бил прав. Никога не си виждал разпятие, на което Исус да не е полугол. Никога не си виждал дебел Исус. Или космат Исус. На всяко разпятие, което си виждал, той би могъл да е гол до кръста модел, рекламиращ дизайнерски дънки или мъжки одеколон.
Животът е точно такъв, какъвто го описва агентът. Разбираш, че ако никой не гледа, по-добре да си стоиш вкъщи. Да си играеш със себе си. Да зяпаш телевизия.
Около сто и десетия етаж осъзнаваш, че ако не си на запис, или още по-добре — на живо по сателита пред целия свят, значи не съществуваш.
Ти си дървото, паднало в гората, за което никой не дава пукнат грош.
Независимо дали правиш нещо. Ако никой не забелязва, животът ти се равнява на огромна нула. Нищо. Празнота.
Мними или не, осъзнаваш точно тези големи истини.
Разбираш, че недоверието към бъдещето ти пречи да загърбиш миналото. Неспособни сме да загърбим идеята си кои сме. Всички онези възрастни, които си играят на археолози по домашните разпродажби, търсят детски артефакти, стари шахматни дъски, „Туистър“, „Монополи“, всички те са ужасени. Боклуците стават свещени реликви. Носталгията, която изпитваме към изхвърленото в кофата за отпадъци, е страхът да продължим напред. Да пораснем, да се променим, да отслабнем, да се преобразим. Да се приспособим.
Това ми казва агентът, докато катеря стеърмастъра. Крещи ми:
— Адаптирай се!
Всичко се развива светкавично, освен мен и потното ми тяло с коликите си и косматата си кожа. Моите бенки и пожълтели нокти на краката. И аз осъзнавам, че съм пленник на тялото си и то вече се разпада. Гръбнакът ми е като изкован от горещо желязо. Ръцете ми се люлеят тънки и мокри от двете ми страни.
Понеже промяната е константа, питам се дали хората копнеят за смъртта, защото тя е единственият начин да завършат наистина нещо.
Агентът крещи, че независимо колко страхотно изглеждаш, тялото ти е просто нещо, което надяваш, за да приемеш Оскара си.
Ръката ти е само за да държи Нобеловата ти награда.
Устните ти са там, за да пратиш въздушна целувка на домакина на токшоуто.
И по-добре да изглеждаш страхотно.
Около сто и двайсетия етаж те напушва смях. И без това ще го изгубиш. Тялото си. Вече го губиш. Време е да заложиш всичко.
Затова, когато агентът идва при теб с анаболите, казваш „да“. Казваш „да“ на солариума. Електролиза? Да. Металокерамика на зъбите? Да. Дермална абразия? Да. Химически пилинг? Според агента тайната да станеш известен е да казваш винаги „да“.
27.
В колата, която ме взима от летището, агентът ми показва лекарството за рак. Нарича се кемосолв. Предполага се, че разлага туморите, казва той и отваря куфарчето си да извади кафяво аптекарско шишенце, пълно с тъмни капсули.
Прескачам малко назад към времето, преди да се запозная с машината за катерене на стълби, към първата ми среща на живо с агента в нощта, когато ме посреща на нюйоркското летище. Преди да ми каже, че съм твърде дебел, за да стана известен. Преди да съм продукт за пласиране. Навън е тъмно, когато самолетът ми се приземява в Ню Йорк. Нищо зрелищно. Нощ е със същата луна като у дома, а агентът е обикновен мъж, застанал там, където слизам от самолета. Носи очила и кафявата му коса е сресана на една страна.