Тези дни ми се иска да имам от онези телефони, безжичните, със слушалки. Нещо като уокмен на човешката нищета. Живей или умри. Секс или смърт. Така ежечасно можете да вземате хендсфрий решения, когато хората се обаждат да обсъдите ужасните им грехове. Опрощавате. Осъждате. Давате на отчаяни мъже телефонните номера на момичета в същото положение.
Като при повечето молитви ще чувате предимно оплаквания и желания. Помогни ми. Изслушай ме. Прости ми.
Телефонът вече звъни отново. Тънкият слой галета върху телешкия котлет е на път да ме сломи, а в слушалката плаче ново момиче. Веднага я питам дали ми се доверява. Питам я дали ще ми разкаже всичко.
Моята златна рибка и аз, и двамата сме тук, и плуваме на място.
Котлетът прилича на изгребан от котешка тоалетна.
За да успокоя момичето, да привлека вниманието му, разказвам историята на моята рибка. Тази рибка е номер шестстотин четирийсет и едно в един живот на постоянно съжителство със златни рибки. Родителите ми купиха първата, за да ме научат какво означава да обичаш и да се грижиш за друго живо Божие създание. Шестстотин и четирийсет рибки по-късно знам само, че всичко, което обичаме, умира. Още щом срещнете онзи, неповторимия, бъдете сигурни, че един ден ще го видите мъртъв и в Земята.
45.
Вечерта, преди да напусна родния дом големият ми брат ми каза всичко, което знаеше за външния свят.
Във външния свят, каза ми той, жените са надарени със сила да променят цвета на косите си. И на очите си. И на устните.
Бяхме на задната веранда и единствената светлина струеше откъм кухненския прозорец. Брат ми Адам ми подстригваше косата както се коси жито. Събираше я в шепа и я срязваше с прав бръснач горе-долу по средата. Хващаше брадичката ми между палеца и показалеца си и ме караше да го погледна право в лицето. Кафявите му очи се стрелкаха ту към единия, ту към другия ми бакенбард.
За да ги изравни, подрязваше първо единия, после другия, после пак първия, пак и пак, докато бакенбардите ми изчезнаха.
Седемте ми по-малки братя седяха на ръба на верандата и търсеха в мрака всички злини, които Адам описваше.
Във външния свят, каза той, хората държат птици в домовете си. Видял го.
Адам беше напускал църковната колония само веднъж, когато със съпругата му отидоха да регистрират женитбата си, за да я узаконят.
Във външния свят, каза той, на хората им гостуват духове, които те наричат телевизия.
Духовете говорят на хората през нещо, което те наричат радио.
Хората използвали нещо, което наричали телефон, защото мразели да бъдат близо до другите, но се страхували да са сами.
Той продължаваше да ме подстригва, като кастреше косата ми, все едно подрязва дърво. Около нас, по дъските на верандата косата се трупаше — не точно подстригана, по-скоро ожъната.
В църковната колония окачвахме торби с отрязана коса в овощната градина, за да плашим сърните. Адам ми обясни, че правилото да не прахосваш нищо е една от благословиите, от които се отказваш, когато напуснеш църковната колония. Най-тежко е да се отвърнеш от благословията на тишината.
Във външния свят, каза ми той, няма истинска тишина. Не мнимата тишина, когато си запушиш ушите и не чуваш нищо освен сърцето си, а истинската природна тишина.
През седмицата, когато се ожениха, той и Биди Глийсън се качиха на автобуса, придружени от църковен старейшина. По целия път в автобуса било шумно. Автомобилите по шосето край тях бучали. Хората от външния свят казвали нещо глупаво при всяко вдишване, а когато не говорели, радиостанциите им запълвали празнината с подправени гласове на хора, пеещи все една и съща песен.
Адам каза, че другата благословия, от която те лишава външният свят, е тъмнината. Можеш да затвориш очи и да седнеш в гардероб, но не е същото. Нощем в църковната колония цари пълен мрак. Звездите едреят над нас в този мрак. Виждаш грапавите планински била по луната, вдлъбнатите корита на реките й и гладките й океани.
В нощ без луна и звезди не виждаш нищо, но можеш да си представиш всичко.
Поне така си го спомням.
Мама беше в кухнята. Переше и сгъваше дрехите, които щяха да ми позволят да взема. Татко беше незнайно къде. Повече не ги видях.
Странно е, но хората винаги ме питат дали е плачела. Питат дали баща ми се е просълзил и ме е прегърнал за сбогом. И хората винаги се удивяват, когато кажа „не“. Никой не плака и нямаше прегръдки.
Никой не плачеше и не се прегръщахме, и когато продавахме прасе. Никой не плачеше и не се прегръщахме, преди да заколим пиле или да откъснем ябълка.