Хората наричат тези отверстия „пролуки на славата“.
Все едно си открил златна жила.
И пътя към славата.
Седя в тоалетната на летището в Маями и точно до лакътя ми е дупката в стената на кабинката и навсякъде около дупката има послания, оставени от мъже, седели тук преди мен.
Джон М. беше тук 3/14/64.
Карл Б. Беше тук 8.ян.1976.
Епитафи.
Някои са написани скоро. Някои са задраскани, но са издълбани толкова дълбоко, че още се четат под десетилетията боя.
Тук са сенките, останали от хиляди моменти, хиляди настроения, от хиляди нужди, увековечени от отишли си мъже. Това е свидетелството за присъствието им тук. Посещението им. Наминаването. Това е документален първоизточник, както би го нарекла социалната асистентка.
История на неприемливото.
Ела тук довечера за безплатна свирка. Събота, 18 юни 1973.
Всичко това е издълбано в стената.
Това са думи без картина. Секс без имена. Картина без думи. Гола жена с дълги крака, разкрачени нашироко, с кръгли втренчени гърди, с дълга, разпиляна коса и без лице. Отсечен пенис с човешки ръст рони сълзи към косматата и вагина.
Небесата, гласи надписът, са шведска маса с катерички.
Небесата са чукане в задника.
Върви по дяволите, педераст.
Минал съм по този път.
Върви да ядеш лайна.
Бил съм там.
Това са само част от гласовете около мен, когато един истински глас, женски глас, прошепва:
— Трябва ти ново бедствие, нали?
Гласът идва от дупката, но когато поглеждам, виждам само две начервени устни. Червени устни, бели зъби, крайче влажен език казва:
— Знаех, че ще си тук. Знам всичко.
Фертилити.
Пред дупката сега е сиво око, уголемено със сини сенки и очна линия, и тежки примигващи мигли със спирала. Зеницата се окръгля, после се смалява. Устата сякаш казва:
— Няма закъде да бързаш. Самолетът ти ще закъснее с два часа.
Върху стената до устата пише: „Смуча и преглъщам.“
До него пише: „Искам само да я обичам, ако ми позволи.“
Една поема започва така: „Топла в теб е любовта…“ Останалото е отмито по стената и изтрито от телесни течности.
Устата казва:
— Тук съм по работа.
Ужасната й работа.
— Ужасната ми работа — казва тя. — Разгарът на сезона е.
Не говорим за това.
— Не искам да говорим за това — казва тя. Поздравления, прошепвам. За пчелите-убийци, имам предвид.
На стената е надраскано: „Как се нарича момиче от култа Кридиш, свърнало по кривия път?“
Труп.
Как се нарича педераст от култа Кридиш?
Устата казва:
— Трябва ти ново бедствие, нали?
По-скоро петнайсет-двайсет, прошепвам.
— Не — отвръща устата. — И ти си като всички мъже, на които съм се доверявала. — Алчен.
Искам само да спасявам хора.
— Алчно прасе.
Искам да спасявам хора от бедствията.
— Ти си дресирано куче.
Правя го, за да се самоубия.
— Не искам да умираш.
Защо?
— Защо какво?
Защо иска да съм жив? Защото ме харесва?
— Не — казва устата. — Не те мразя, но ми трябваш.
Но не ме харесва.
Устата казва:
— Всички сме отегчени.
Стената казва: „Чуках Санди Мур.“
Около това още десетима са надраскали: „Аз също.“ Някой друг е надраскал: „Някой тук да не е чукал Санди Мур?“
До него е надраскано: „Аз не съм.“
До него е надраскано: „Педераст“.
— Всички гледаме едни и същи телевизионни програми — казва устата. — Всички слушаме едно и също по радиото. Повтарят едно и също един на друг. Няма изненади. Всичко е едно и също. Повторение.
Червените устни в дупката казват:
— Всички сме отрасли с едни и същи телевизионни програми. Все едно на всички са ни имплантирали чипове с еднаква изкуствена памет. Не помним почти нищо от истинското си детство, но помним всичко, случило се на семействата от сериалите. Целим едно и също. Страхуваме се от едно и също.
Устните казват:
— Бъдещето не е светло.
— Много скоро всички ще мислим едно и също по едно и също време. Ще бъдем в съвършен унисон. Синхронизирани. Обединени. Уеднаквени. Точни. Като мравките. Насекомите. Овцете.