На стената пише: „Сери или офейквай от гърнето.“
— Няма значение кой ще убие агента — казва устата. — Полицаите ще чакат на петдесетия ярд да те арестуват за масово убийство в мига, щом камерата спре да те снима.
— Но не се бой — казва пистолетът. — Ние ще те спасим.
Ще ме спасят?
— Дай им само това чудо — казва устата — и ще последват няколко минути хаос, през които да се измъкнеш от стадиона.
Хаос?, питам.
Пистолетът уточнява:
— Търси ни в кола.
Устата казва:
— Червена кола.
Пистолетът казва:
— Откъде знаеш? Още не сме я откраднали.
— Знам всичко — заявява устата. — Ще откраднем червена кола с автоматични скорости, защото не мога да карам с ръчни.
— Добре — приема пистолетът. — Червена кола.
— Добре — казва устата.
Все ми е едно, казвам. Само ми дай чудото.
И Фертилити ми дава чудото. Най-голямото в цялата ми кариера.
И тя е права.
Ще последва хаос.
Истинска суматоха.
16.
В единайсет следващата сутрин агентът още е жив.
Агентът е жив и в единайсет и десет, и в единайсет и петнайсет.
Агентът е жив в единайсет и трийсет и в единайсет и четирийсет и пет.
В единайсет и петдесет координаторът на програмата ме откарва от хотела до стадиона.
Около нас гъмжи от координатори, репортери, мениджъри, та не успявам да попитам агента дали си носи шишенце с „Истина. Ароматът“ и кога възнамерява да го подуши. Че е отрова. Че братът, който нямам и никога не съм виждал, се е добрал до багажа на агента и му е устроил капан. Всеки път, щом зърна агента, всеки път, щом изчезне в тоалетната или се наложи аз да се обърна за малко, може би го виждам за последен път.
Не че го обичам чак толкова. Лесно си представям погребението му, как съм облечен, какво похвално слово ще произнеса. Кикотейки се. После си представям как с Фертилити танцуваме аржентинско танго върху гроба му.
Само дето не искам да ме съдят за масово убийство.
Социалната асистентка би го нарекла двуостра ситуация.
Каквото и да кажа за одеколона, антуражът ми ще го повтори пред полицаите, ако агентът умре от задушливия газ.
В четири и трийсет сме в съблекалните на стадиона със сгъваемите маси със студен бюфет и гардероба под наем. Фракът и сватбената рокля висят на закачалки и агентът още е жив и ме пита какво голямо чудо съм подготвил за полувремето.
Тайна е.
— Голямо ли е? — настоява агентът.
Голямо е.
Достатъчно голямо, та на всички присъстващи да им се прииска да ме ритнат по задника.
Агентът ме поглежда с вдигнати вежди. Намръщва се.
Чудото е толкова голямо, че всички полицаи в този град няма да стигнат да удържат тълпата да не ме убие. Това не го казвам на агента. Не казвам, че точно това е целта. Полицаите ще са толкова заети да ме опазят жив, че няма да успеят да ме арестуват за убийство. И това не го казвам на агента.
В пет часа агентът още е жив и мен ме обличат в бял фрак с бяла вратовръзка. Мировият съдия идва и ми казва, че всичко е под контрол. Трябва само да вдишвам и да издишвам.
Младоженката се появява в булчинската си рокля. Втрива крем в безименния си пръст и ми казва:
— Казвам се Лаура.
Не е същото момиче, което беше в лимузината предния ден.
— Онова беше Триша — казва младоженката.
Триша се разболяла, та Лаура я замества. Няма проблем. Триша ще ми стане жена, въпреки че не е тук. Агентът държи да е тя.
— Камерите няма да разберат — казва Лаура.
Носи воал.
Хората ядат храната, донесена от доставчика. До стоманените врати, които отвеждат към стадиона, хората от цветарския магазин чакат да избутат олтара на игрището. Свещниците. Балдахина, покрит с бели копринени цветя. Рози и божури, и бял сладък грах и прочее, всичките вцепенени и лепкави от спрея за коса. Огромният копринен букет за младоженката е от копринени гладиоли и бели далии и лалета от изкуствена коприна, от които се спускат дълги лиани от бели копринени орлови нокти.
Всичко изглежда красиво и истинско, ако си достатъчно далеч.
Прожекторите на стадиона са ярки, казва гримьорът, и ми оформя огромна червена уста.
В шест часа мачът за Суперкупата започва. Футбол. „Кардиналите“ срещу „Жребците“.
Пет минути след началото на първата четвърт резултатът е шест на нула за „Жребците“, и агентът още е жив.