Ръце се протягат към бялата опашка на фрака.
Мъже се пързалят по тревата да ми уловят краката.
Стероидите ми спасиха живота.
После — тъчдаун. Мъртво поле.
Пресичам под головите пилони и се насочвам към стоманените врати, които ще ме отведат извън игрището.
От факлата ми са останали само миниатюрни копринени листенца и аз я захвърлям през рамо. Влитам през стоманените врати и хлопвам резето от вътрешната страна.
Тълпата налага с юмруци залостените врати, но аз съм в безопасност за няколко минути при храната и гримьорката. Мъртвото тяло на агента е под бял чаршаф върху носилка до бюфета. Бюфетът се състои предимно от сандвичи с пуешко и минерална вода. Пресни плодове. Салата с макарони. Сватбена торта.
Гримьорката яде сандвич. Отмята глава настрани към мъртвия агент и казва:
— Браво!
Казва, че и тя го мразела.
Носи тежкия златен ролекс на агента.
Гримьорката пита:
— Искаш ли сандвич?
Само с пуешко ли са или има и друг вид, питам.
Гримьорката ми подава бутилка минерална вода и казва, че фракът ми гори отзад.
Откъде се излиза, питам.
Минаваш през онази врата, обяснява ми тя.
Стоманените врати зад мен се огъват.
Прекосяваш дългия коридор, обяснява гримьорката.
Накрая свиваш надясно.
Излизаш през вратата с надпис „Изход“.
Благодаря, казвам.
Тя казва, че има сандвич с филе, ако искам.
Стиснал сандвича в ръка, аз минавам през вратата, която ми посочи, прекосявам коридора и излизам през изхода.
На паркинга чака червена кола, червена кола с автоматични скорости, Фертилити е зад волана, а Адам седи до нея.
Сядам отзад и заключвам вратата. Казвам на Фертилити на предната седалка да вдигне стъклото, Фертилити бърника бутоните за радиото.
Зад мен тълпата се излива от изходите и се втурва да ни заобиколи.
Лицата приближават толкова, че усещам храчките им.
После от небето се спуска най-голямото чудо.
Започва да вали.
Бял дъжд.
Манна Небесна. Кълна се.
Дъждът се лее толкова хлъзгав и тежък, че хората падат, подхлъзват се и падат, сразени и повалени. Бели капки дъжд влитат през стъклата на колата, забиват се в тапицерията, в косите ни.
Адам наблюдава през прозореца чудото на този бял дъжд, който ни помага да избягаме.
Адам казва:
— Това е чудо.
Задните гуми се завъртат, поднасят настрани и оставят черна диря, когато побягваме.
— Не — казва Фертилити и натиска газта. — Това е ориз.
Светещата реклама на хеликоптера казва: „Поздравления и щастлив меден месец!“
— Не бива да го правят — казва Фертилити. — Този ориз убива птици.
Казвам й, че този ориз, който убива птици, ни е спасил.
Излязохме на улицата. После — на магистралата.
Адам се извърна назад да ме попита:
— Целия сандвич ли ще изядеш?
Казвам, че е с филе.
Трябва да тръгнем на север, казва Адам. Знаел с какво, но то щяло да потегли от Ню Орлиънс чак утре сутринта. Почти десет години го правел — кръстосвал страната без скътани пари.
Убиваше хора, казвам аз.
— Възнасях ги при Бог — отвръща той.
Фертилити казва:
— Млъквайте.
Трябват ни пари, казва Адам. Трябва ни сън. Храна. Знаел къде да ги намерим. Знаел място, където хората имат по-големи проблеми от нашите.
Само трябвало да послъжем малко.
— Отсега нататък — казва ни Адам — вие двамата имате дете.
Нямаме.
— Детето ви е болно от смъртоносна болест — отбелязва Адам.
Детето ни не е болно.
— В Ню Орлиънс сте, за да го лекуват в болница — казва Адам. — Само това трябва да обясните.
Адам казва, че ще се погрижи за останалото. Адам нарежда на Фертилити:
— Свий тук.
После казва:
— Сега свий надясно.
После казва:
— След две пресечки свий наляво.
Води ни някъде, където да пренощуваме безплатно. Ще ни нахранят безплатно. Ще поработим, ще сгъваме документи и ще пълним пликове, за да спечелим малко пари. Ще се изкъпем. Във вечерните новини ще се видим как бягаме. Адам казва, че съм толкова оплескан, че няма да ме разпознаят като масовия убиец, провалил Суперкупата. Там, където отиваме, обяснява той, хората си имат собствени големи проблеми.