И ние се блъскаме право в циментовата колона.
8.
В началото няма нищо освен прах. Фин бял талк се стели във въздуха, смесен с дим.
Прах и дим се вият във въздуха.
Единственият звук е от нещо, което изтича от двигателя — масло, антифриз, бензин.
Докато Адам започва да пищи.
Прахта е от въздушните възглавници, предпазили ни в момента на сблъсъка. Сега въздушните възглавници лежат смачкани и празни върху автомобилното табло и докато прахът се сляга, Адам пищи и се държи за лицето. Кръвта, стичаща се между пръстите му, изглежда черна на фона на белия талк, посипал всичко наоколо. Закрил с една ръка лицето си, той отваря вратата на колата с другата и олюлявайки се, излиза сред пустошта.
После димът около нас го поглъща. Той се препъва върху голите тела, върху купчини хора, запечатани как се съвкупляват навеки и аз крещя след него.
Крещя името му.
В каква посока е тръгнал, не мога да кажа.
Викам го.
Където и да стъпя, списанията ми предлагат сексапилни момичета.
Любителки на надарени мъже.
Устни, гърди и чудовищни клитори.
Хлипането долита от всички страни.
Адам Брансън, викам.
Но виждам само „Мъжки анални приключения“.
И момичета, които обичат момичета.
И бисексуални секспартита.
Зад мен колата ни експлодира.
Циментовата колона, сива и изправена над нас, лумва в пламъци от едната страна и в светлината на пожара виждам Адам, коленичил на няколко метра. Закрил лице с длани, той се поклаща напред-назад и хлипа.
Кръвта се стича от ръцете му, облива лицето му и покритите му с бял талк гърди и когато понечвам да отдръпна дланите му, той изпищява:
— Недей!
Адам крещи:
— Това е моето наказание!
Крясъците му се превръщат в смях и той разтваря ръце да ми покаже.
Миниатюрните крака на статуетката за автомобилни табла „Тендър Брансън“ стърчат от кървавата каша, където някъде е било лявото му око.
Адам пищи и се смее:
— Това е моето наказание!
Останалото от статуетката е вклинено не знам докъде.
Номерът, казвам, е да не се паникьосваме.
Трябва ни лекар.
Черният дим от горящата ни кола се стели над нас. Без кола двайсетте хиляди акра край нас са пусти и огромни.
Адам се строполява ничком, после се претъркулва по гръб и се взира сляпо в небето — през статуетката в едното му око и през кръвта в другото. Моли ме:
— Не ме оставяй тук.
Казвам му, че никъде няма да ходя.
Той казва:
— Не ги оставяй да ме арестуват за масово убийство.
Казвам, че аз не съм възнасял никого на Небето.
Задъхано и хрипливо, Адам казва:
— Трябва да ме възнесеш.
Ще отида да потърся помощ.
— Трябва да ме възнесеш!
Ще му доведа лекар. И добър адвокат. Ще пледираме невменяемост. Обучили са го в Църквата също като мен. Правел е това, което през целия му живот са го подготвяли да направи.
— Знаеш ли — преглъща Адам, — знаеш ли какво се случва на мъжете в затвора? Знаеш какво се случва. Не позволявай да ми се случи.
На списанието до нас пише: „Взлом през задния вход“.
Няма да го пратя на Небето.
— Тогава ме обезобрази — казва Адам. — Направи ме толкова грозен, че никой да не ме поиска.
В списанието пише: „Анална фиксация“.
Как, питам.
— Намери камък — казва Адам. — Намери нещо твърдо под тази помия. Камък. Рови!
Легнал по гръб, той дърпа с две ръце пластмасовите крака на статуетката. Дъхът му спира при всяко завъртане и дръпване.
Аз ровя с две ръце. През хора, опрели слабини до лица, слабини до задници, задници до лица, аз копая дупка.
Изкопал съм ров колкото гроб, когато стигам до пръст — кридишкия църковен двор, свещена земя, — и вдигам камък колкото юмрука ми.
С една ръка Адам държи статуетката, оплескана с кръв, по-дяволска от всякога. С другата ръка опипва земята до себе си и покрива обезобразеното си лице с отворено списание. Списанието показва как мъж и жена се съвкупляват и под него брат ми казва:
— Намери камък и ме удари по лицето.
Не мога.
— Няма да те оставя да ме убиеш — казва Адам.
Не му вярвам.
— Ще ми осигуриш по-добър живот. В твоите ръце съм — изрича брат ми изпод списанието. — Ако искаш да ми спасиш живота, първо направи това.
Адам казва: