— Откажеш ли ми, щом тръгнеш, ще пропълзя нанякъде, ще се скрия и ще умра.
Претеглям камъка с ръка.
Питам го ще ми каже ли кога да спра.
— Ще ти кажа кога е достатъчно.
Обещава ли?
— Обещавам.
Вдигам камъка и сянката му пада върху хората, които правят секс върху лицето на Адам.
И го спускам.
Камъкът потъва навътре.
— Пак! — казва Адам. — По-силно.
И аз удрям.
И камъкът потъва още по-надолу.
— Пак!
И аз удрям.
— Пак!
И аз удрям.
Списанието подгизва от кръв, съвкупляващите се хора стават червени и после морави.
— Пак! — казва Адам.
Думите му долитат осакатени, защото устата и носът му вече не са същите.
И аз налагам с камъка ръцете и краката, и лицата на мъжа и жената.
— Пак.
И аз удрям, докато камъкът става лепкав от кръв, докато списанието се прокъсва по средата. Докато ръцете ми стават лепкавочервени.
После спирам.
Адам?
Посягам да вдигна списанието, но то се разпада. Толкова е подгизнало.
Ръката на Адам, стиснала статуетката, се отпуска и кървавата статуетка се търкулва в гроба, който изкопах, за да намеря твърда почва.
Адам, питам.
Вятърът довява дим върху двама ни.
Огромна сянка се пресяга към нас от основата на колоната. Първо едва досяга Адам. След миг го покрива целия.
Дами и господа, тук горе угасна третият двигател на полет 2039.
Остава ни само още един двигател, преди да започне пределното ни спускане.
7.
Студената сянка на кридишкия църковен монумент се стели върху мен цяла сутрин, докато погребвам Адам Брансън. Под слоевете разврат, под Гладните дупки, под Разюзданите мъже от женски пол аз копая с голи ръце пръстта на църковния двор. По-големи камъни, покрити с плесен, и черепи са погребани навсякъде около мен. Епитафиите върху тях гласят обичайното:
Отиде си, но живее в спомените ни.
Нека Небесата опростят грешките им.
Любим баща.
Скъпа майка.
Объркано семейство.
Дано Бога, когото намерят, да ги дари с покой.
Безпомощна социална асистентка.
Противен агент.
Заблуден брат.
Може би заради ботоксовата ботулинова отрова, инжектирана в мен, или заради лекарствените взаимодействия, или от безсънието, или от дългосрочния ефект на абстиненцията, но не чувствам нищичко. В устата ми горчи. Притискам лимфните възли на врата си, но усещам само презрение.
Сигурно понеже всички край мен умират, съм развил умение да губя хора. Природен талант. Благословия.
Също както безплодието е най-съвършеното професионално умение на Фертилити в качеството й на сурогатна майка, може би аз съм развил полезна липса на чувства.
Също както когато погледнете отрязания си крак и отначало не изпитвате нищо, сигурно това е просто шок.
Но се надявам да не е.
Не искам да отмине.
Моля се никога повече да не усетя нищо.
Защото ако отмине, ще боли толкова много. Ще боли до края на живота ми.
Няма да го научите в никое училище, но за да не разровят кучетата нещо, което сте закопали, напръскайте гроба с амоняк. За да прогоните мравките, напръскайте с боракс.
Срещу хлебарки използвайте стипца.
Ментовото олио държи настрана плъховете.
За да почистите кръвта под ноктите си, пъхнете пръстите си в половин лимон и ги завъртете. Изплакнете ги с топла вода.
Колата е изгоряла. Останали са само димящите седалки. Само панделка черен дим се развява над долината. Когато вдигам Адам, от джоба на сакото му пада пистолетът. Единственият звук долита от рояка мухи около камъка с отпечатъка от кървавата ми длан.
Останките от лицето на Адам са покрити с лепкавото червено списание и когато пускам първо краката му и после раменете в дупката, която съм изкопал, едно жълто такси подскача и пълзи към мен от хоризонта.
Дупката е дълбока, колкото да побере Адам, свит на една страна. Коленичил до ръба, аз започвам да хвърлям пръст.
Когато чистата пръст свършва, хвърлям вътре избледняла порнография, развратни книги с разкъсани корици, вибратори с мъртви батерии, оръфани карти за игра, презервативи с изтекъл срок на годност, чупливи и крехки, но неизползвани.
Познавам чувството.
Презервативи, оребрени за свръхчувствителност.
Последното, от което се нуждая, е чувствителност.