Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане и отбелязва:
— Мама ти изхвърли любимото мръснишко списание, а? Това място край няма. Изгубиш ли нещо, забрави да го намериш тук.
Фертилити прошепва:
— Не му обръщай внимание.
Шофьорът е алкохолик, прошепва ми тя. Планира да му плати с чек, защото след два дни ще умре в катастрофа. Няма да успее да осребри чека.
Слънцето се издига по небосклона и сянката на циментовата колона се смалява с всяка изминала минута.
Питам я как е рибката ми.
— О, господи! — казва тя. — Рибката ти.
Таксито подскача и се движи обратно към външния свят.
Вече нищо не може да ми причини болка, но не искам да чувам това.
— Рибката ти… Много съжалявам — отговаря Фертилити. — Рибката ти умря.
Рибка номер шестстотин четирийсет и едно.
Питам я дали е изпитала болка.
Фертилити отвръща:
— Не мисля.
Питам я дали е забравила да я нахрани.
— Не.
Тогава какво стана, питам я.
Фертилити казва:
— Не знам. Един ден просто я открих мъртва.
Съвсем безпричинно.
Без подтекст.
Не било символичен жест.
Просто умряла.
Беше си една проклета, нищо и никаква рибка, но тази рибка беше всичко, което имах.
Любима рибка.
И след всичко, което се случи, би трябвало да го приема лесно.
Безценна рибка.
Ала, седнал тук, в таксито, стиснал пистолета, пъхнал ръце в джобовете, аз се разплаквам.
6.
В Гранд Айлънд имахме невръстен син, страдащ от лупус, та останахме няколко дни в тамошния „Дом Роналд Макдоналд“.
После се качихме в половин „Горско имение“, запътило се на запад. Състоеше се само от четири спални и нищо друго, та спяхме отделно с две спални помежду ни.
В Денвър имахме момиченце, болно от полиомиелит, та да отседнем пак в „Дом Роналд Макдоналд“, да се нахраним и да не усещаме как светът се движи под нас, докато спим. В „Дом Роналд Макдоналд“ се налагаше да делим една стая, но с две легла.
В покрайнините на Денвър се качихме в „Крайморско имение“, пътуващо към Шайен. Просто се носехме безцелно. Беше безплатно.
Качихме се в половин „Градски дом“, поел незнайно накъде, и се озовахме в Билингс, Монтана.
Започнахме да играем на домашна рулетка.
Не влизахме в закусвалните край паркингите за камиони да разпитваме кой накъде пътува. С Фертилити просто срязвахме някой найлон, влизахме и го залепвахме отново.
Три дни и три нощи пътувахме в половин „фламингова вила“ и се събудихме чак когато я поставяха върху основите й в Хамилтън, Монтана. Излязохме през задния вход тъкмо когато щастливото семейство новодомци влизаха през предния.
Носехме само платнената чанта на Фертилити и пистолета на Адам.
Странствахме в пустинята.
В Мисула, Монтана, се качихме в една трета „Артистично имение“, поело на запад по междущатска магистрала 90.
Видяхме табела с надпис: „Спокейн 300 мили“.
Край Спокейн видяхме табела: „Сиатъл 200 мили“.
В Сиатъл имахме малко момченце с дупка в сърцето.
В Такома имахме момиченце с безчувствени крайници.
Казахме на хората, че лекарите не намират обяснение.
Хората ни отговаряха да се надяваме на чудо.
Хора с истински деца, умрели или умиращи от рак, ни казваха, че Бог е добър и милостив.
Живеехме заедно, сякаш сме съпрузи, но почти никога не разговаряхме.
В половин имение „Озарени хълмове“ пътувахме на юг по междущатска магистрала 5 през Портланд, Орегон.
Сварени съвсем неподготвени, се озоваваме у дома, в града, където се срещнахме. Стоим на тротоара и наблюдаваме как последната ни къща се отдалечава.
Още не съм казал на Фертилити, че последното желание на Адам беше двамата с нея да правим секс.
Не че тя не знае.
Знае. През всичките нощи, докато спях, Адам й беше говорил само за това. Да прави секс с мен. Да ме освободи и да ми даде сила. А аз да докажа на Фертилити, че сексът е нещо повече от богат мениджър на средна възраст, впръскващ ДНК-то си в нея.
Тук обаче ние вече нямаме дом, нито аз, нито Фертилити. В апартамента й и в моя апартамент вече са се настанили нови наематели, Фертилити го знае.
— Имам предвид едно място, където да отседнем тази нощ — казва тя, — но трябва да се обадя.