Джак също се изправи. Излезе от стаята след дядо си, който го поведе към стълбище, толкова голямо и широко, че Джак можеше да живее там.
Стаята му беше по-надолу по дългия коридор, покрит с толкова мек килим, че все едно краката му стъпваха по свежа пролетна трева, усещаше го дори през обувките. Вървеше, като подскачаше леко, докато дядо му не го изгледа с поглед, който го застави да спре.
— Надявам се, че ще се чувстваш удобно тук, Джак — рече дядо му и Джак го последва в просторна стая с огромно легло в средата, при това не само с едно одеяло, не и с три, както леглото на Харпър, а с толкова много, че Джак имаше чувството, че ще спи върху облак.
Младият мъж бавно пристъпи вътре.
— Банята е зад онази врата. Новите ти дрехи са в дрешника. Просто остави старите на пода и прислужницата ще… се погрижи за тях. — Джак се извърна отново към дядо си, който имаше вид, сякаш бе изял нещо развалено, но бързо бе заменен с усмивка, която само раздвижи устните му. — Добре дошъл у дома, Джак!
След тези думи дядо му излезе, затваряйки вратата зад себе си.
Джак огледа стаята за минута, после влезе в банята и се приближи до огледалото. Изправи се пред него и бавно извърна лицето си на една страна, после на другата. Приличаше ли на мъжа от снимката? Неговият баща? Не виждаше приликата, но дядо му твърдеше, че прилича. Лицето на Джак беше загоряло от слънцето — зимното и лятното — и беше по-тъмно от лицата на дядо му и на агент Галахър. Страните му бяха обветрени, а кожата напукана от вятъра, брадата му беше корава и… неравна. Той я бе подстригвал опипом.
Джак имаше белег под скулата, където русокосото момче го бе срязало през онзи ужасен ден.
Изглеждаше различен от всички тях. Странен. Див. Изглеждаше така, защото наистина беше такъв.
Замисли се за нещата, които бе извършил — някои, защото не бе имал избор, други, защото бе искал да живее. Но сега можеше да бъде различен. Би могъл да бъде като тях. Харпър беше приела как изглежда онази част от него, която й бе показал, но тя никога не биваше да узнава как бе пълзял и убивал. Не биваше да си го представя как е изглеждал в най-лошите си времена. Никога не биваше да знае, че онази част от него дори съществува. Тук… в Торнланд, той можеше да загърби всичко това. Само Дрискол знаеше за онази част от него, а Дрискол беше мъртъв. Джак би могъл да бъде… цивилизован. Би могъл да бъде човек — изцяло човек, само човек. Така Харпър никога нямаше да зърне звяра в него.
Взе една бутилка, на която пишеше, че съдържа пяна за бръснене, огледа другите бутилки върху рафта над мивката и преглътна с усилие, когато видя нещата, без които беше живял толкова много години. Усещаше всичко… голямо. Миришеше на голямо. Всичко това беше огромно, по-голямо, отколкото го помнеше, по-бляскаво, повече. Много. Пристъпи в спалнята, затваряйки вратата зад гърба си.
Добре дошъл у дома, беше казал дядо му.
Тогава защо все още се чувстваше изгубен?
Глава 39
— Влез! — извика Марк, свали ръце от клавиатурата и се облегна назад в стола зад бюрото. Лори надникна вътре.
— Отивам до супермаркета. Искаш ли нещо специално за вечеря? — Тя се усмихна. — Мисля, че най-после приключихме с остатъците от празника.
Марк се засмя. През последните няколко дни двамата ядяха пуйка на закуска, обяд и вечеря — ноември също бе внесъл своя щедър дял пуешко — и той смяташе, че още дълго няма да иска да погледне тази конкретна птица.
— Какво ще кажеш за по една сочна пържола за довечера?
— Звучи добре.
Тя се накани да излезе и Марк се приведе напред.
— Лори?
Жена му се обърна, изражението й беше изненадано, питащо.
— Ъ. — Исусе, нима бе забравил как се прави това? Как да разговаря със собствената си съпруга? През последните седмици двамата бяха водили няколко разговора, макар и сковани, но все още се затрудняваха да общуват. — С изключение на това, че на Джак очевидно му липсват познания за обикновените неща, какво мислиш за него?
Изминали бяха няколко дни, откакто Джак и Харпър бяха на гости в дома им, и макар че двамата коментираха празника с топлота, той не бе разговарял с нея за конкретни неща. Но сега официално се бе върнал на работа и през последните часове се бе заровил в имейли и се чудеше по кой път да поеме. Не желаеше тези случаи да се превърнат в „студени“ досиета или поредните неразкрити убийства.
Лори колебливо се върна в стаята, сякаш се боеше, че не е чула правилно молбата му да поиска мнението й по въпрос, отнасящ се до работата — или поне донякъде. Сбърчи вежди за миг, като че ли обмисляше въпроса.