— Той притежава доброта и… невинност… — Тя седна на стола пред бюрото му и като я видя да седи там със замислено изражение на лицето, нещо се стегна в гърдите му. — Макар че той е истински мъж. — Изгледа го с вдигнати вежди и той се захили. Предполагаше, че всяка жена би забелязала това. — Но… не знам. Очите му… таят тайни. Сякаш има нещо… което той иска да скрие от всички. Би могло да е липса на увереност, но… — Тя поклати глава. — О, ето че отново се увлякох и ти предлагам интуицията си, когато ти искаш факти.
Той бавно поклати глава.
— Не, мен ме интересува именно твоята интуиция.
Жена му сведе очи и страните й поруменяха, когато се усмихна свенливо. При вида на щастливото й лице, Марк мислено се прокле. Запита се кога за последен път я бе накарал да се почувства така? Не можеше да си спомни.
Тя вдигна глава.
— И, о, начинът, по който гледа Харпър, Марк. Той я обожава.
Марк преплете пръсти.
— Мислиш ли, че това е за добро?
Тя сви рамене.
— Имаш предвид дали според мен той би могъл да я превърне в своя единствен свят, когато той би трябвало да се съсредоточи, ами… върху целия свят?
— Да, точно така.
Лори извърна поглед настрани и отново се замисли.
— Може би. Но мисля, че Харпър е момиче, което се осланя на интуицията си. Според мен тя ще му помага и ще го насочва, но когато се налага, ще се отдръпва.
— Надявам се.
— Аз също — кимна тя.
За миг двамата останаха да седят така, втренчени един в друг и усмихнати. Имаше неща, които трябваше да бъдат изречени, макар че Марк не беше сигурен откъде да започне, нито дори дали искаше да направи това. Не още. Не и сега. Тогава кога? Звънът на мобилния телефон го спаси от отговор на мислените му въпроси.
— Вдигни — рече Лори и се изправи, видимо облекчена от прекъсването. — Ще се върна след час.
Марк кимна и протегна ръка за телефона, докато тя се измъкваше през вратата. Усети чувство за празнота, но едновременно с това се зарадва, че бе излязла. Въпреки всичко този разговор представляваше стъпка напред и за двамата и Марк бе доволен от това.
— Марк Галахър.
— Агент Галахър. Обажда се Кайл Холбрук, връщам обаждането ви.
Бившият асистент на Айзак Дрискол. За миг Марк се стресна от дълбокия тенор на мъжа. Звучеше като много по-възрастен, но Марк знаеше от профила му в интернет, че мъжът беше в средата на трийсетте.
— Да, благодаря, че ми се обаждате, господин Холбрук.
— Разбира се. Щях да ви се обадя по-рано, но отсъствах заради празниците. Отнася се за доктор Дрискол, така ли?
— Да. За съжаление, аз разследвам убийството му. Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв. Разбрах, че преди шестнайсет години сте били негов асистент в проучването му.
От другата страна на линията мигом се възцари мълчание.
— Убит? Исусе. Не съм го очаквал. Предположих, че ми се обаждате, защото той е направил нещо… странно.
Странно?
— Защо ще предполагате подобно нещо, господин Холбрук?
Ново мълчание.
— Ами, ако трябва да съм честен, от години не съм се сещал за Айзак, затова се върнах в миналото, когато чух съобщението ви. Но той бе станал доста… странен към края на пребиваването си тук. Чувствам се зле да го казвам сега, когато той е… мъртъв. Но честно, бях щастлив, че напусна. Той винаги дърдореше за война и как всички ще умрем, защото хората били егоистични и глупави и не можели да мислят отвъд собствените си нужди. Ала най-обезпокоителното от всичко беше, че той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора. Но не само като ги караме да попълват въпросници или анкетни карти, а като ги поставяме в реални ситуации, за да видим как ще реагират. Но както всички знаят, системата за социалните грижи не работи по този начин. Нито дори психологическите проучвания. Не можеш емоционално да бележиш човешко същество в името на изследването си.
Марк кимна, усещайки как в костите му започва да се промъква студ.
— Имате ли някакво основание да вярвате, че той е претворил приказките си в дела?
— Не. Всъщност смятам, че тъкмо това беше причината да се пенсионира по-рано. Осъзнал е, че работата му го навежда на нездравословни идеи. Но когато чух да споменавате името му в съобщението си, се притесних да не е постъпил на работа някъде другаде и да е направил нещо неетично, дори… неморално. Радвам се да чуя, че не става дума за това, макар да съжалявам, че му се е случило нещо толкова ужасно.