Мислите на Марк бясно препускаха.
— Господин Холбрук, ако ви изпратя по имейла няколко снимки, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някои от хората на тях?
— Разбира се. В момента електронната ми поща е отворена, така че можете да ги изпратите.
— Добре, чудесно. Ще отнеме само секунда.
Марк написа бърз имейл, прикачи снимките на Джак и Емили Бартън, запазени в диска на компютъра му, и натисна бутона за изпращане.
— Получих ги — обади се Кайл Холбрук след секунда. Настъпи кратко мълчание и гласът на мъжа отново се разнесе по линията. — Не, не познавам никого от тях. Предполагам, че не можете да ми кажете кои са те?
— Жената е била убита в Хелена Спрингс по подобен начин като доктор Дрискол.
— Господи! Две убийства? — Той прозвуча искрено шокиран, но разбира се, Марк можеше да съди единствено по гласа му. — А другата снимка, която ми изпратихте? Мъжът заподозрян ли е?
Марк се поколеба дали да нарече Джак човек, който е обект на интерес от страна на полицията, макар че всъщност той все още беше. Очите му… таят тайни.
— Той е живеел близо до доктор Дрискол — отвърна Марк, избягвайки отговора.
— Аха. Ами съжалявам, че повече не мога да ви помогна.
— Не, вие много ми помогнахте. Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми позвъните.
— Естествено. Късмет, агент Галахър.
Марк затвори телефона и за няколко минути остана да се взира невиждащо в екрана на компютъра.
Той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора.
Марк имаше лошо предчувствие за предмета, върху който са били съсредоточени изследванията на Айзак Дрискол. Или по-скоро върху кого.
Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.
Дали Дрискол е изследвал Джак? Или просто го е „тренирал“? Или и двете? И докъде бе стигнал? Беше намерил бележките за странните наблюдения върху животни в хижата на Дрискол, но нищо повече. Трябваше да се върне там и да погледне под всички дъски на пода и под покривните греди, реши той, преди официално да приключи с огледа на местопрестъплението. Трябваше да има още нещо. Ако Джак не грешеше, мъжът е бил монтирал камери в гората, за бога!
Джак… Очите му… таят тайни.
— Какви други тайни криеш от мен, Джак? — промърмори Марк на себе си.
Дали той знаеше нещо повече за заниманията на Дрискол? Или самият Джак бе направил нещо, от което се срамуваше?
Разпечатката на картината на Битката при Термопилите лежеше върху бюрото му, наполовина скрита от купчина документи. Взе я и няколко минути се взира в нея, припомняйки си какво бе прочел за спартанците.
Те са обучавали децата си да стават войници, подлагали са ги на сурови изпитания по оцеляване, за да ги закалят и определят доколко са способни.
Деца… не дете.
Представи си хижата, в която Джак бе живял, неизползваните легла. Обща спалня, в която бе живял само един човек.
Ако Дрискол е оборудвал цялото място като лагер, кого друг е смятал да настани при Джак? И защо не го бе настанил?
Марк извади „картата“, която бе намерил в чекмеджето на Айзак Дрискол, и се вгледа отново в думата, изписана най-отдолу: Покорен.
Айзак Дрискол е бил запленен от спартанците и е възможно да е правел изследванията си с деца, като някак си е смесвал древните ритуали със съвременния си проект, каквото и да означаваше това. Вероятността беше прекалено отвратителна дори да си я помисли, прекалено налудничава, за да бъде анализирана в детайли, поне докато не се сдобиеше с повече отговори на въпросите си. Отново потърси в Гугъл, този път добави към търсенето за Термопилите и думата покорен. След няколко минути намери отговора. В памет на загиналите при Термопилите войници е бил издигнат паметник с надпис: О, страннико, върви на вси спартанци разкажи, че тук покорни на законите им ний лежим.
Монумент на мъртвите. Покорни войници. На картата е отбелязано мястото, където те лежат?
Студени тръпки плъпнаха в костите на Марк. Може би грешеше. Това беше само една дума. Само предчувствие, основаващо се на несвързани парчета от загадката, каквато представляваше този случай. Това беше изстрел в тъмното. И все пак… той взе телефона, обади се в офиса, готов да рискува и както се казваше, да си сложи главата в торбата. Кръвта му жужеше във вените, както винаги когато знаеше, че е попаднал на важна следа. Помоли да го свържат с шефа му и когато той се обади, Марк изрече без заобикалки:
— Мисля, че се налага да изпратим кучета, обучени да надушват човешки останки, в имота на Айзак Дрискол.