Тя притисна ръка към устата си, за да не се засмее на глас, а устните му се извиха в лека усмивка, преди да се отправи към трапезарията.
Отне й минута, за да се освежи, да поеме няколко пъти дълбоко дъх и да се запъти безшумно към трапезарията. Когато приближи, чу гласа на господин Феърбанкс да произнася името й и се закова на място. Той стоеше директно от другата страна на вратата и казваше нещо за нея, думите му бяха придружени от звън на кубчета лед в чаша.
— Знам, че все още си нов в цивилизования живот, Джак, но ние не се разгонваме като животни — промърмори той, очевидно стараещ се да говори тихо.
Сърцето на Харпър се сви. О, господи! Наистина беше зле, както предполагаше. Заля я вълна на срам.
— Аз не бях разгонен — спокойно отвърна Джак. — Аз правех любов.
Харпър се смръщи, въпреки че й идеше да прихне шумно от смях. Ха! Джак. Стисна устни и потисна въздишката си. Той беше толкова сладък и понякога, без да иска, толкова дяволски неуместен.
Господин Феърбанкс се задави, явно отпивайки от питието си, и кратко се изсмя, преди да се прокашля.
— Така да бъде, но, ъ, в момента имаш много по-важни неща, върху които трябва да се съсредоточиш. — Той замълча и Харпър предположи, че отпива от питието си, защото се чу подрънкването на лед в чашата. — Видях купчина книги в библиотеката. Възнамеряваш да ги прочетеш?
— Аз вече ги прочетох.
Отново последва мълчание — изненада? — и господин Феърбанкс заговори:
— Много впечатляващо. Добре. — Харпър чу звук, който приличаше на потупване по рамото. — Напредваш много бързо, синко. За нула време ще бъдеш един от нас.
Харпър отстъпи тихо назад, сетне закрачи с твърда стъпка, така че потракването на токчетата й да се чува по мраморния под, и влезе в трапезарията с широка усмивка на лице.
Джак тутакси се отправи към нея, сграбчи ръката й и я целуна по бузата. В отговор тя му се усмихна.
— Харпър — посрещна я господин Феърбанкс.
— Сър, отново благодаря за поканата.
Той кимна.
— Добре дошла. Искаш ли нещо за пиене? — попита, като кимна през рамо към количката с напитките, където очевидно бе стоял, докато Харпър го бе подслушвала.
— Не, благодаря. Ще пия само вода с вечерята.
Хората, стоящи в другия край на помещението, се приближиха. Най-отпред вървеше по-възрастна жена с дълга руса коса с елегантна прическа и жълта рокля. Харпър не беше виждала толкова красива персона. Съпругата на дядото на Джак, неговата доведена баба, предположи тя. Жената й протегна ръката си със съвършен маникюр.
— Аз съм Дони Феърбанкс. Ти сигурно си Харпър.
— Да, госпожо. — Тя разтърси ръката й. Жената вяло стисна нейната, като крило на ранена птица. — Приятно ми е да се запознаем. Благодаря за поканата за вечеря.
— О, няма защо. Мисля, че е много мило, че Джак си има малка приятелка.
Малка приятелка?
Домакинята погледна към Джак, който я съзерцаваше с изражение, наполовина враждебно и наполовина смутено. Той очевидно бе изпълнен с подозрения към „жената птица“. Всъщност тя наистина приличаше на тропическа птица. Пъстроцветна и наперена, с остри черти на лицето. Безсъмнено красива, но можеше да ти изкълве очите, ако й се удадеше възможност.
Приближи се втора жена. Тя беше на възрастта на Харпър, с руса коса до раменете и със същите деликатно изострени черти като на Лони. Усмихна се сковано на Харпър, очите й я огледаха преценяващо от глава до пети, при което Харпър изпита желание да запристъпва от крак на крак, обяснявайки защо е облечена толкова небрежно. Не съм очаквала да остана за вечеря. Не съм облечена подходящо за вечеря, както очевидно е прието тук, за разлика от домовете на повечето хора. За кратко си припомни топлото посрещане, което двамата с Джак бяха получили в дома на семейство Галахър, които веднага ги приеха като свои близки, и я бодна съжаление. Ще ми се сега да бяхме там. Не тук, с тези хора, които очевидно ме възприемат като нежелана натрапница.
— Аз съм Габи.
Тя протегна ръка на Харпър, ръкостискането й беше също толкова вяло като онова на майка й, придружено с фалшива и отегчена усмивка.
— Харпър — представи се гостенката.
Младата жена се отдръпна настрани, усмивката й изчезна също толкова скоростно, колкото се бе появила, а лицето й застина в изражение на върховна апатия.
— Е, здрасти. — Млад мъж пристъпи напред, също протягайки ръка на Харпър. Тя я пое. Най-после някой, който, изглежда, не се страхуваше да я докосне. Той стисна силно ръката й в своята и й се усмихна, разкривайки едрите си белоснежни зъби. — Аз съм Брет.