Погледът му бавно я обходи преценяващо и на Харпър й се прииска да се свие от неудобство.
— Здрасти. Аз съм Харпър Уорд. Приятно ми е да се запознаем.
— Брет и Габи са деца на Лони, а Брет работи за мен в Дърводобивна компания „Феърбанкс“ — обади се господин Феърбанкс. — Предполагам, че всички сте приблизително на една и съща възраст. Опитвам се да убедя Брет и Габи да научат Джак на новите технологии. Бог ми е свидетел, че никак не ме бива, когато става дума за тези нови приложения, които днешната младеж използва.
Усмихна се на Брет и Габи, която скръсти ръце и драматично завъртя очи. Леле! Нима тя наистина беше на възрастта на Харпър? Държеше се като дванайсетгодишно момиченце. Но нищо чудно Харпър да си правеше прибързани заключения. Всеки заслужаваше втори шанс, нали?
— С радост ще науча Джак на основните неща. Не си падам много по социалните медии, но мога да му покажа как работят. — Усмихна се на Джак и той я изгледа с облекчение, като отново пое ръката й в своята. — Той… навярно ще има нужда от мобилен телефон — добави тя, мислейки по-скоро за себе си.
Припомни си как през последните дни се бе почувствала като преследвач, когато постоянно му се обаждаше, без да получи отговор.
— Разбира се. — Господин Феърбанкс се намръщи. — Не мога да повярвам, че ми се е изплъзнало от ума. Джак, секретарката ми ще те снабди с мобилен телефон.
Харпър отново стисна ръката му и я пусна.
Жена в черно-бяла униформа надникна в стаята и обяви, че вечерята е готова.
— О, добре. Умирам от глад — измърка госпожа Феърбанкс.
Но очите й бяха приковани в Джак и тя облиза устните си. Нима тази жена… наистина ли имаше предвид това, за което изражението й подсказваше? Харпър мислено се смъмри. Със сигурност не.
— Ще ми позволиш ли?
Брет я хвана под ръка, преди тя да успее да възрази. Поведе я към масата, издърпа стола й и мигом се настани на съседния. От дясната й страна беше столът на домакина и тя стрелна поглед през рамо с пламнало лице. Челюстта на Джак беше здраво стисната, докато заобикаляше масата, за да заеме стола насреща й. Тя безпомощно му се усмихна.
Господин Феърбанкс зае челното място на масата, госпожа Феърбанкс седна до Джак, а Габи до майка си.
Поднесоха първото блюдо и разговорът се съсредоточи върху менюто. Харпър погълна една лъжица от гъстата доматена кремсупа и доволна въздишка се отрони от устните й:
— О, боже, това е много вкусно!
Брет се наклони към нея и й прошепна така, че да може само тя да го чуе:
— Много ми харесва как въздишаш.
Хей, почакай, какво беше това? Топлина обля лицето на Харпър, докато се опитваше да отгатне намека му. Сигурно й се бе причуло. Изгледа го шокирано, а той й се ухили самодоволно и леко сведе брадичка. Не й се беше причуло! Мили боже, що за хора бяха това?
За нула време ще бъдеш един от нас.
Господи, моля те, не го позволявай!
Погледна през масата и видя как Джак се е втренчил кръвнишки в Брет. Кожата й настръхна. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото на Джак и ноктите му одраскаха гладката повърхност на дървената маса до чинията му.
— Той наистина ли току-що… изръмжа? — попита високо Габи с невярващ тон и лек кикот се изтръгна от устата й. — О, боже, той наистина го направи. Той изръмжа.
— Той наистина го направи, нали? — измърка госпожа Феърбанкс с очевидно одобрение.
Харпър не знаеше дали да се смее, или да плаче. Никога не бе срещала хора с такава липса на възпитание. А бе израснала в приемни семейства! За бога, та те бяха Феърбанкс! Да не би всичко това да беше някаква шега? Дали нямаше да се засмеят в следващата минута?
Очите на Брет се разшириха, когато зърна гневното изражение на Джак, побърза да се отдръпне от Харпър и посвети цялото си внимание на супата.
— Аз, ъ… ами… господин Феърбанкс, онази картина е много красива — заговори Харпър, кимвайки към платното с маслени бои, окачено над бюфета, изобразяващо поляна с цветя. — Онези в коридора навярно са от същия художник, нали?
— Имаш набито око — отвърна той и я изгледа одобрително. — Да, рисувани са от бабата на Джак. Тя беше удивителен талант.
Искрена тъга помрачи за миг лицето му и Харпър си припомни това, което Джак й бе казал за дядо си, че преди е бил по-добър човек… преди загубата си. Но дори да беше така, защо бе довел в дома си тази шайка от баракуди, зачуди се тя, докато оглеждаше Лони, Габи и Брет.
— Наистина е била — съгласи се Джак и вдигна очи към картината, явно решил да загърби Брет и похотливите му коментари. Харпър въздъхна облекчено. — Нарисувала е цветята много точно. Начинът, по който слънчевите лъчи ги огряват, малко преди слънцето да залезе.