Той сведе очи, явно засрамен, неуверен в преценката си.
— Е, едно момче, отраснало сред природата, би трябвало да е наясно — промърмори Габи и с отегчение отпи глътка от чашата с вода.
Гняв обзе Харпър и тя ядосано стисна салфетката.
— Да. Той би трябвало да знае. Той знае неща, които никой от нас няма да научи, дори ако изчете всички налични учебници. Той е експерт по природата и неговото познание е нещо, пред което всички ние би трябвало да благоговеем. Аз самата му се прекланям.
Вдигна чашата си с вода към Джак. Той я гледаше със срамежлива, но щастлива усмивка и широко отворени очи.
— Радвам се да го чуя — присъедини се господин Феърбанкс и вдигна чашата си към нея.
Харпър можеше да се закълне, че съзря уважение в погледа му, когато очите й срещнаха неговите.
— И така, Харпър, ти с какво точно се занимаваш? — попита госпожа Феърбанкс, зарязвайки лъжицата си във все още пълната си със супа купа.
Нима не бе заявила, че умира от глад?
Харпър остави хлебчето, което се готвеше да намаже с масло.
— Преди няколко години основах своя собствена фирма. Организирам планински преходи, водя туристи на пикник или на лов, или понякога просто на еднодневни екскурзии.
— Аз… разбирам — рече госпожа Феърбанкс, сякаш Харпър току-що й бе съобщила, че чисти химически тоалетни, за да се препитава.
— Основала си собствена фирма, така ли? А си толкова млада. Много предприемчиво — заяви господин Феърбанкс и изглеждаше искрено впечатлен. — Харесва ли ти работата?
— Да — усмихна се тя. — Но не смятам, че цял живот ще се занимавам с това. Планирам много скоро да се запиша на курсове в Мисула.
Господин Феърбанкс й кимна, сетне отново взе чашата си и се усмихна на сътрапезниците си.
— Е, позволете ми да предложа тост. За новите начинания — извърна очи към Харпър и се усмихна — и за завръщането на моя внук в семейството. — За миг сякаш изгуби дар слово, но бързо се окопити. — Мина доста време, откакто син на Феърбанкс е седял край семейната маса.
Всички вдигнаха чашите си, Брет се мръщеше, Габи отново въртеше очи, а погледът на Лони бе прикован в Джак. Харпър внезапно съжали, че не бе поискала нещо по-силно от вода.
Останалата част от вечерята измина сравнително по-неусетно, явно всички нямаха търпение да станат от масата. Поне храната беше невероятно вкусна, макар че Джак изглеждаше изпълнен с подозрение към всичко, което се сервираше, а госпожа Феърбанкс само чоплеше в чинията си.
Харпър забеляза, че Джак наблюдава как разчистват масата и когато домашната помощница започна да отнася почти пълните чинии, той я спря и тихо я попита:
— Какво правите с храната?
Тя сведе поглед.
— С храната ли, сър?
Джак се облегна назад и заговори още по-тихо:
— Храната, която ние не сме изяли.
— Ние… — Жената безпомощно се озърна наоколо, но никой освен Харпър не обръщаше внимание на този разговор. — Ние я изхвърляме, сър.
— О.
Джак се извърна, изражението му беше притеснено и потиснато. Той преглътна, сърцето на Харпър я заболя. Изпита срам за всяка хапка излишна храна, която самата тя бе изхвърляла на боклука. Колко често бе гладувал той? Колко често бе седял някъде в гората, прегладнял и самотен? Да види този излишък тук — това безсмислено прахосване — сигурно трябва да е невероятно потискащо.
Накрая господин Феърбанкс се изправи.
— Благодаря на всички за чудесната вечеря. Имам малко работа, която трябва да довърша, но, Харпър, беше мило, че се присъедини към нас. — Кимна й и всички останали също се надигнаха.
— Благодаря ви, господин Феърбанкс — изрече тя, когато той си тръгна от масата.
Джак се приближи към нея и пое ръката й, като метна заплашителен поглед към Брет, който вече се отдалечаваше. Тя нетърпеливо стисна ръката му и се остави той да я поведе навън от трапезарията.
Двамата изпуснаха едновременна въздишка на облекчение, когато поеха надолу по коридора и стигнаха до фоайето. Найджъл изникна сякаш от никъде и те се сепнаха, прикривайки уста с ръце, докато той ги извеждаше навън. И двамата сдържаха смеха си, докато вратата не се захлопна зад гърбовете им. Чак тогава прихнаха и почти тичешком се отдалечиха от къщата, напразно опитвайки се да заглушат кискането си.
Джак я натика под тентата над гаражната врата, от другата страна на къщата, и те най-после дадоха воля на смеха си. Харпър имаше нужда от разтоварване и се почувства сто пъти по-облекчена, когато кикотът й заглъхна. Всичко беше толкова абсурдно.