Агент Галахър в момента говореше с единия от мъжете и тя вдигна глава към синьото небе, по което се носеха пухкави бели облаци, за кратко потапяйки се в покоя на това място. Тук се бяха случили ужасни неща, но те всичките са били причинени от хора. Искаше й се тук да бъде царството на животните — само на тях, — както някога.
Обърна се в посока към старата хижа на Джак, където тя бе нахлула не само веднъж, а дори два пъти, и лека усмивка заигра по устните й. Припомни си как седяха до масата му, склонили глави една до друга, как четеше с него, как го целуваше… Пристъп на меланхолия стегна гърдите й при спомена за онази прекрасна простота, нещо, което никога повече нямаше да се повтори.
Когато понечи да се извърне в посоката към гробовете и агент Галахър, погледът й бе привлечен от планините. Ниско лежащите облаци смекчаваха острите върхове и те приличаха по-скоро на вълниста линия в небето, отколкото на остри шипове. Отново се обърна. Ами ако… Вдигна картата. Гробовете — двете отметки — сега бяха зад нея, но ако вълнообразната линия показваше планините, а не няколкото реки и потоци в обратната посока?
Но оставаше същият проблем. Планините бяха прекалено далече — на километри — така че мястото, отбелязано с третия знак, можеше да се намира навсякъде между гробовете и изходната точка.
Освен ако… Очите й се придвижиха от вълнистата линия към най-забулените от облаци върхове. Те си пасваха много прост начин. Защото картата беше начертана възможно най-просто. Така че, като се има това предвид, какво ще се получи, ако квадратът под планината просто показва визуалната представа за мястото, където планинските възвишения се спускат до земята, гледано точно оттам, където в момента тя стоеше?
Агент Галахър продължаваше да говори с другите мъже, затова тя заобиколи къщата на Дрискол, насочвайки се към дърветата пред нея, съсредоточена върху онази тъмна зона. Удобно място да скриеш… нещо реално. Но какво? Ако двете червени отметки означаваха къде са заровени труповете на децата, какъв друг ужас се криеше тук? Тя се спря, решила да се върне обратно. Щеше да изчака агент Галахър.
Тъкмо когато понечи да се обърне, слънцето освети едната страна на гората и тя забеляза купчина скали зад нарядко израсналите дървета. Отиде там, навлезе между дърветата и изчака очите й да привикнат към слабата светлина. Беше виждала други места като това, други… да. Това беше вход към шахтата на изоставена мина, с врата зазидана отстрани в скалата, Сърцето й се разтуптя. Дали това бе маркирал Айзак Дрискол? И защо?
Бутна вратата, очаквайки да бъде залостена, но ръждясалото желязо изскърца и се отвори. Вътрешността се изпълни със светлина. Тя се наведе напред, въздухът тук беше по-студен и усоен, пропит с миризмата на метал. Сърцето й ускори ритъма си, Харпър включи фенерчето на телефона си и освети наоколо.
Рязко пое дъх. В малкото помещение, преддверие към по-дълбоката затрупана галерия на мината в дъното, имаше маса, монитор и снимки, прикрепени към всяко свободно кътче върху стените.
Джак.
На всички снимки се виждаше Джак.
О, господи!
Какво беше това?
Харпър мъчително преглътна, обхваната от леден ужас.
Няколко керосинови лампи висяха от гредите на тавана и тя пристъпи бавно към най-близката, включи я и освети мястото.
Имаше чувството, че това беше сън, по-точно кошмар, докато местеше поглед от една снимка на друга. Гърлото й се стегна и тя едва дишаше.
Една от снимките беше на Джак — трябва да беше той, на всички, изглежда, беше той — като малко дете, с мокро от сълзите мръсно личице, седеше на заснежения бряг на реката, обвил ръце около мършавите си крака. Трепереше. Личеше си само като гледаше снимката и сърцето й заплака от мъка за него. Не можеше да го спаси. Той вече се беше спасил. Нямал е избор, макар че един мъж бе снимал нещастието му, без да си мръдне пръста. Подобно нечувано зло едва не я накара да се свлече на колене. Що за изчадие в човешки облик би могло да стори това? Как?
Имаше други снимки, стотици снимки на Джак, забил зъби в окървавен, покрит с козина заек, с изпито и бледо лице, на не повече от десет години. Харпър се сви ужасено и отвърна поглед. Колко гладен, колко отчаян трябва да е бил, за да захапе покритото с козина животно?
Върху задната стена имаше серия снимки и тя спря пред тях. Горещи сълзи се стичаха по страните й. Сърцето й подскочи от ужас, когато видя, че Джак не беше сам върху тази поредица от фотографии. Той се биеше с русокосо момче, което беше невероятно слабо, очевидно изгладняло и болно, и… с безумно изражение. Между тях се виждаше мъртъв елен и тя се зачуди дали не се биеха заради него. Всяка снимка беше по-ужасяваща от предишната, всяка сцена приличаше на филм, от който тя искаше да извърне очи, ала не можеше. И накрая… Харпър се разрида, докато гледаше снимката на Джак, един вълк — дали беше обичният му Пъп? — беше преметнат през рамото му, докато влачеше елена зад себе си, а мъртвото русокосо момче лежеше сред локва кръв в снега. Лицето на Джак изразяваше пъпно отчаяние и опустошение.