О, боже! Това беше прекалено жестоко, за да го понесе. Дали Джак беше убил двете деца в онези гробове? Още едно ридание се изтръгна от гърлото й и сега тя избухна в плач.
Извърна се като в мъгла и зърна лък и колчан със стрели, облегнати на стената в ъгъла, виждаше се, че една от стрелите липсва. Младата жена поклати глава. Прекалено много, прекалено много. Това беше скривалището на Дрискол. Това бяха лъкът и стрелите на Дрискол. Дрискол ли беше убил жената? Майката на Джак? Главата й се маеше.
Върху масата имаше лаптоп, батерията му беше изтощена. Харпър отвратено се замисли какви ли ужаси съдържаше това малко устройство и потрепери. До лаптопа лежеше диктофон и тя натисна бутона за възпроизвеждане на запис, очаквайки също да е с изтощена батерия и да не работи, и се стресна, когато заговори мъжки глас:
— Опосумът днес е навън, плаче в снега, цялото му лице е изплескано със сополи, яде туфи трева и после ги повръща.
Гърдите й се стегнаха от мъка. Със замаяна от ужас глава натисна бутона за по-ускорено превъртане на записа.
— Младият елен, изглежда, се появи, добива увереност, но още е предпазлив. Днес беше облечен в нов кожух. Той се учи. Приспособява се. Въпреки че все още съзирам опосума повече, отколкото ми се нрави.
Пръстът й отново натисна бутона за ускорено превъртане.
— Това е. Това е вълкът! — Гласът на мъжа звучеше развълнувано и Харпър можеше само да си представя какво наблюдава. Стисна здраво очи. — Това е спартанецът. Истинският воин. Звярът на всички зверове. Дивакът.
Мъжът нададе тих крясък и тя долови гордостта в противния звук. Потръпна от погнуса.
Натисна бутона за спиране, неспособна да слуша повече. Сърцето й беше разбито. Как бе оцелял Джак при всичко това? Как можеше да бъде толкова нежен, топъл и любящ… въпреки всичко това? Той не беше дивак. Ни най-малко. Той беше човешко същество, насила принудено да подивее заради жестокостта на един демон.
Когато агент Галахър пристъпи вътре и се озърна със смаяно лице, Харпър се разтърсваше от ридания.
Глава 42
Джак пристъпи на верандата на Дрискол, сърцето му забързано туптеше като крилата на колибри. Преметна по-високо на рамото си лъка и стрелите. Ще го убия. Чукането му отекна звънко в зимния въздух и вятърът го отнесе. Но колата на Дрискол беше тук и по стъпалата нагоре се виждаха отпечатъци от стъпки. Опита дръжката и тя се завъртя в облечената му с ръкавица ръка. Изненадата го накара да застине на място.
Да, щеше да убие Дрискол. Но първо искаше да получи отговори. Трябваше да разбере защо Дрискол го беше излъгал за войната. Защо му беше дал къща и го бе държал там в пустошта, сам през целия му живот.
Защо беше убил Пъп? Защо му бе отнел единствения приятел? Гърлото му се стегна. Бързо пое дъх.
Ако Дрискол не си беше у дома, щеше да го чака. Вратата се отвори със скърцане и шепотите зажужаха в главата му. Свали плоските обувки и ги остави до вратата. Космите на врата му настръхнаха и той разбра, че нещо не беше наред… беше различно. Подуши въздуха и усети миризмата на… кръв. Страх. Наближаваща смърт. И освен това странен мирис на лагерен огън, който Дрискол бе стъкмил от дърва, каквито Джак не бе помирисвал никога досега. Силен. Пепелен.
Наостри уши и се ослуша за минута, преди да пристъпи напред в почти тъмната стая.
Миризмата на кръв се усили и той се притисна към стената, следвайки я приведен. Стъпваше безшумно на пръсти.
От спалнята се чу стенание и той се придвижи натам. Бавно. Бавно. Безшумно. Както когато се движеше през гората, докато преследваше елен с готова за изстрелване стрела в ръка. Надзърна иззад ъгъла, сърцето му заблъска в гърдите, докато очите му се опитваха да осмислят гледката.
Дрискол беше притиснат към стената, от гърдите му стърчеше стрела, а в краката му се бе образувала локва кръв. Джак прекрачи прага и главата на Дрискол се повдигна.
— Джак — изхриптя той. — Помогни ми.
Той направи още крачка напред в стаята и се огледа, търсейки врага.