— Кой направи това?
— Не знам. Не го познавам… висок… мъж. — Дъхът му излезе с високо свистене от гърдите и лицето му се присви от болка.
— Ти ме излъга — обвини го Джак. — Ти ме предаде.
Дрискол не му обърна внимание.
— Моля те. Помогни ми. Не можеш да ме свалиш от тази стена… ще стане… по-зле за мен. Само… телефона ми. — Джак погледна към скрина, върху който видя малкия черен предмет, който Дрискол искаше да му подаде. Не помръдна. Защо да помагам на този човек? Отново погледна към Дрискол, който го наблюдаваше. В неговите очи запламтя гняв и те изпъкнаха от главата му като на лигава зелена жаба. — Ако не ми помогнеш, те ще те заключат в килия! В клетка като животно! Ти си убиец, Джак. Те няма да разберат. Ако ме оставиш да умра, за теб ще бъде още по-зле.
Главата на Джак забуча, омразата към този мъж го изгаряше като пламък. Трябваше да се махне от тук. Трябваше да го остави да умре. Самият той възнамеряваше да го убие. Този мъж беше лъжец и измамник. Той беше един от враговете. Той бе убил Пъп и Джак жадуваше за отмъщение.
Рамото на Дрискол увисна. Сгърчи се странно и кръвта бликна от устата му.
— Моля те… телефона ми. Съжалявам, задето си страдал… само ми дай телефона.
Джак изчака още една минута, шепотите бумтяха оглушително в главата, отнасяйки омразата, макар че той се опитваше да я задържи. Женски глас се надигна над шепотите. Забрави. Той я познаваше… думите й… нещата, които би му казала. Чуваше я в ума си. Забрави.
С крака, които сякаш не бяха неговите, той се приближи до скрина, взе предмета, бавно отиде при Дрискол, заобикаляйки локвата с кръв, и му подаде телефона. Той го взе и го натисна за секунда. Джак отстъпи назад и Дрискол вдигна глава, за миг очите им се срещнаха. Още кръв бликна от устата на ранения. Очите му омекнаха.
— Да те видя — прошепна той, — преметнал вълка през рамо… влачещ елена подире си, докато твоят враг лежи мъртъв в снега. — Избликна още кръв. Заклокочи в гърдите му като придошла река, от ъглите на устата му изскочи кървава пяна. — Това беше чудо. А беше само на дванайсет години. — Той се засмя и пръски кръв обагриха ризата му. — Аз знаех… тогава. В онзи момент… ти беше воин от друга епоха, достоен… за спартанците. Ти… надмина… всички…
Дрискол изправи глава, изглежда, напрегнал сетните си сили. Вдигна ръка към челото си и козирува на Джак. После от устата му се чу свирещ звук, дъхът му секна, главата му се оброни, телефонът се изплъзна от другата му ръка и цопна в локвата кръв на пода.
Джак остана там още минута, шепотите в главата му стихваха, изчезваха. Джак беше сам. Обърна се, излезе от стаята, прекоси коридора и затвори външната врата зад гърба си.
Валеше сняг. Меки, пухкави снежинки. Сложи си плоските обувки и се насочи към дърветата от другата страна на къщата на Дрискол. Имаше още следи от стъпки в снега, достигащи до страничния прозорец, а после се губеха. Сърцето на Джак се разтуптя неудържимо. Снегът вече засипваше следите. Много скоро щяха да бъдат заличени. Той вдигна глава и подуши въздуха. Не след дълго снегът щеше да спре, макар че високо в небето имаше още облаци. Направи още няколко крачки напред, вперил поглед в сивеещия хоризонт, напомняйки си, че някъде в близката далечина, дълбоко под замръзналата почва, пролетта започва да се пробужда.
Глава 43
Къде беше тя? Сърцето на Джак нервно туптеше, докато за стотен път поглеждаше през прозореца с надеждата да види пикапа й да минава през вратите на портала, ала те оставаха затворени.
Спусна се по стълбището и пристъпи във фоайето. Найджъл тутакси се появи, както Джак се бе надявал, макар че все още не можеше да проумее как постигаше това. Джак би казал, че приличаше на вълк и можеше да подушва хората, когато приближат, но мъжът нямаше излъчването на вълк. Определено лъхаше на нещо по-дебнещо.
— Пропуснах ли някакво обаждане?
Икономът се прокашля.
— Не, сър. Не и през последните двайсет минути.
Той присви очи, усетил в гласа на мъжа нотка на… сарказъм. Беше научил думата и значението й днес от една от книгите. Но в книгите не пишеше, че някои хора използваха сарказма, за да накарат хората да се почувстват зле. Дебнещо.
Младият мъж се наведе и смръщи нос. Той миришеше дебнещо. Мазно.
— Как виждаш хората, преди да влязат в стаята?
Найджъл вирна нос, сякаш миришеше нещо, но не вдъхна.
— Камерите, сър.