Агент Галахър беше мил с него, даваше му време, Джак го знаеше. Макар да не разбираше защо. Дали защото изпитваше съжаление към Джак и искаше да му позволи да прекара още една нощ в удобно легло, с баня с топла вода, преди да го заключат?
— Благодаря — кимна той.
— Сигурен съм, че ти ще обмислиш всичко това и ще имаш въпроси към мен. Ще отговоря на всеки, който мога.
Джак мислеше, че е кимнал, но почти не усещаше тялото си.
— Добре.
— Хубаво. — Мълчание. — Джак, един последен въпрос и после ще продължим разговора утре. Има ли нещо за родителите на Харпър, което не си ми казал?
Джак го погледна в очите.
— Не. Казах ви всичко, което знам за това.
Агентът изучава лицето му за секунда, после кимна.
— Добре. Ако тази нощ имаш нужда от мен, ще ми се обадиш, нали? — Бръкна в джоба си, извади малка бяла картичка и я подаде на Джак. — Тук е написан моят телефонен номер. Ако искаш да ми се обадиш, а дядо ти още не те е снабдил с телефон, просто помоли някой от къщата да ти покаже как да набереш номера на стационарния телефон, разбра ли?
Стационарен телефон. Нямаше представа какво беше това. Чувстваше се изгубен. Винаги се бе чувствал така.
— Добре.
Агентът се изправи, както и Джак. Лицето му беше разтревожено. Дали мислеше, че Джак може да нарани и него? Погледна в ъгъла на тавана.
— Тук има камери — рече той.
Ако наранеше някого, това също щеше да се запише на видеото. Просто още една причина, за да го заключат. Освен това, осъзна той, това, което агентът току-що му бе казал, също беше записано. Но кого го беше грижа? Да знаеш нещата и да виждаш нещата беше много различно. Много различно.
Харпър.
Стомахът му отново се присви.
Агентът го изгледа смутено, но кимна.
— Добре. Не ме изпращай, знам изхода. Утре сутринта ще се върна. В девет часа, става ли?
— Да.
Джак проследи с поглед как агент Галахър напусна стаята и го чу да казва нещо на дебнещия Найджъл в коридора, а после шумът от стъпките му заглъхна.
Джак излезе от библиотеката, мястото, където се бе чувствал в безопасност и щастлив. Сега вече никъде не се чувстваше в безопасност.
В коридора се натъкна на Брет, който отвори глупавата си зъбата уста, за да каже нещо, и Джак изръмжа, избутвайки го от пътя си. Спря, надявайки се, че Брет ще иска да се сбият, но той само се препъна заднешком и издаде писък като женска катерица. Нямаше да е забавно да се бие с катерица. Щеше да го смачка.
— Исусе, ти си животно! — изкрещя Брет зад гърба му, докато се отдалечаваше.
Брет имаше право. Джак не можеше да го скрие. Мислеше си, че би могъл, но грешеше.
Вниманието му бе привлечено от крещящите птици. Влезе в птичарника, спря се и огледа всичките красиви, но тъжни създания. Жената котка, която се преструваше на жената птица, беше там и пристъпи към него.
— Знаех, че ще дойдеш.
Джак я заобиколи и се приближи до клетките. Отвори вратата на една от тях, после пристъпи към другите две. Птиците замлъкнаха, нерешително застинаха. Той се протегна, взе едно от яркожълтите създания в ръката си и го подхвърли във въздуха. Птицата изкряска, изпляска с крила и полетя на воля.
— Какво правиш? — изпищя Лони.
Джак отвори вратата на третата клетка и няколко птици излетяха оттам. Започна да подхвърля още от тях във въздуха, крилата им пляскаха от щастие и след миг ги последваха и други птици.
Джак изтича до стената от прозорци и широко ги разтвори един по един, докато Лони продължаваше да пищи, опитвайки се да затвори вратите на клетките. Но беше пометена от големите махащи крила; крясъците на птиците се превърнаха в смях, който кънтеше в помещението, ставайки все по-силен и все по-весел. Птиците полетяха към прозорците, увлечени една след друга към свободата.
— Звяр такъв! Ти си един нецивилизован дивак! — изписка тя. — Ще ги убиеш! Те всички ще умрат там навън!
Той мина покрай нея, забързан към вратата. Да, той знаеше това. Създанията не можеха да живеят там, където не им беше мястото. Но поне щяха да умрат щастливи.
Глава 44
Той беше изчезнал. Очевидно по време на суматохата около освобождаването на птиците. Никой не знаеше къде е отишъл. Сърцето на Харпър се бе свило, докато кръстосваше апартамента си. Джак, Джак, Джак.
Можеше да си представи каква мъка е изпитал, когато агент Галахър му е разказал какво са открили. Той не само е оцелял в онези немислими ситуации, но и те са били режисирани, записани на филм. Критично анализирани. Двайсет и четири часа по-късно тя все още не можеше да проумее дълбочината на онова зло. Не можеше да помисли за това, без очите й да се налеят със сълзи.