— Къде си? — промърмори тя.
Гората беше единственото място, което той познаваше. Дали щеше да се върне там сега, когато нямаше къща, където да живее?
Имаше чувството, че би го направил. Интуицията й подсказваше, че се е сврял някъде сам. В пещера или в някое сечище. Там, където се чувстваше в безопасност. Дали не идваш при мен, защото не знаеш как? Защото се чувстваш толкова изгубен в този свят? Агент Галахър бе сметнал, че е най-добре той да му съобщи новините, да получи отговорите, които му трябваха. А и честно казано, тя се нуждаеше от време, за да се съвземе след това, което беше видяла. Господи, сърцето я болеше.
Не можеше просто да седи със скръстени ръце и да чака новини, но шерифът не бе разпоредил да започне търсене. Джак не беше престъпник. Е, ако не се броеше цялата история с освобождаването на птиците (но дядо му очевидно беше убедил жена си да не повдига обвинение за това). Нито беше изчезнал човек. Той беше жертва. И си бе тръгнал от имението Торнланд, без дори да погледне назад.
Харпър облече якето, обу ботушите, грабна чантата си и заключи вратата зад себе си. Двайсет минути по-късно отби от магистралата по черния път, който водеше към дърварската просека.
Отиването до хижата на Джак сега беше по-лесно, след като част от снега се бе стопила. Въпреки тревогата и страха, че няма да го намери, Харпър не остана равнодушна към красотата на гората. Въздухът беше чист и свеж, изпълнен от птичите песни, и тя бе обгърната от някакво неопределимо усещане за принадлежност. Джак бе скитал из тази гора през целия си живот, потънал в собствените си мисли и мечти, учил се е, израствал е… без да има някой човек, с когото да сподели част от това. Самотата, която навярно е изпитвал… младата жена дори не можеше да си представи как бе преживял всичко това, но най-вече самотата. Най-вече това.
Стигна до къщата, където беше живял. Всичко беше застинало… притихнало. Отиде до вратата и почука, но никой не отговори. Заобиколи къщата отзад и направи с длани фуния пред устата си, за да стигне гласът й по-надалече.
— Джак? — извика към гората, пристъпвайки по-близо.
Усещаше го, можеше да се закълне в това.
— Джак? — отново извика, този път по-високо. — Моля те, излез! Аз съм сама и се… страхувам.
Беше вярно, но тя знаеше, че го манипулира. Ако можеше да я чуе, той щеше да дойде. Не би устоял на молбата й за помощ. Харпър го познаваше и се възползваше от добротата му. Защото го обичам — каза си тя. — Защото още не съм му го казала, а той има нужда да го знае. Той има нужда да знае, че е обичан.
Чу шумолене. Стъпки. И той се появи, излезе между дърветата. Със сведена глава. Изглеждаше толкова различно от първия път, когато го бе видяла да стои сред гората. Палтото му беше купено от магазин, ботушите — чисти и нови, а брадата едва набола. Когато вдигна глава, изражението му беше предпазливо, изплашено, пълно с… мъка. Срам.
— Джак — нежно заговори тя и описа широк жест с ръка, показвайки гората около тях. — Ти… твоето място вече не е тук.
Твоето място е при мен. Ела у дома с мен.
Той сведе поглед и поклати глава.
— Знам, Харпър. Но моето място не е и там. За мен никъде няма място.
Тя се спусна към него, обви ръце около кръста му, притисна лице към гърдите му и вдъхна аромата му.
— Знам, че така ти се струва, но не е истина — увери го и още по-здраво го притисна.
Той бе застинал, когато тя го прегърна, а сега въздъхна измъчено, ръцете му я обвиха, пръстите му погалиха косата й, спуснаха се по гърба й, от гърдите му се изтръгна печален стон.
Тя наклони глава и го погледна.
— Джак — пророни задъхано, — толкова се разтревожих.
По лицето му се мярна смущение, преди да я пусне, да отстъпи назад и отново да извърне глава.
— Ти си видяла. — Гласът му беше задавен шепот. — Не е нужно да се преструваш. Знам, че си видяла всичко. Видяла си какво съм направил. Ти… си видяла.
О, господи! Той се срамуваше. Толкова погрешно. Той би трябвало да е много по-разстроен от разкритията, които бе споделил с него агент Галахър, от новината за ужасното престъпление, което е било извършено спрямо него. Харпър го огледа, раменете му бяха отпуснати, главата ниско сведена. Приличаше на ранено животно. Изгубено. Сърцето й се късаше от мъка за него.
Младата жена си пое дълбоко дъх.
— Да — потвърди. — Видях. — Пристъпи към него, сложи ръка върху неговата, макар че той остана извърнат настрани. — Видях снимките на твоето оцеляване по начини, които завинаги ще останат запечатани в душата ми. Не защото са ме отвратили, а защото сърцето ми кървеше за теб и ликуваше с теб, изпълнено с благоговение пред смелостта ти. Ти е трябвало да живееш. Снимките, които видях, разбиха сърцето ми, Джак, но много повече от това ме изпълниха с гордост и дълбоко преклонение пред твоята издръжливост и мощ. Те ме накараха да те обичам дори още повече, отколкото вече те обичах — завърши тя с глас, пълен с искрената страст, която живееше в сърцето й, към мъжа пред нея, потънал в срам заради неща, за които не беше отговорен.