Сега той се извърна, макар и бавно, върху лицето му бяха изписани изненада и предпазливост, а в очите му блесна искрица надежда, която обаче угасна също толкова бързо. Тръсна глава.
— Онзи човек понякога ме е описвал като опосум, а друг път като елен. — Отдръпна се назад, по-далече от нея. — Наричал ме е също и вълк. — Въздъхна измъчено. — И… аз съм всички тях, Харпър. — Каза го, макар че сърцето му щеше да се пръсне от признанието, с такава тъга в очите, че тя си помисли, че няма да може да я понесе. — Аз съм всяко едно от тях. Опитах се да не бъда, но съм. — Поклати глава. — От дълго време не съм бил опосум. Той беше изплашеното момче. Но другите двама… те са това, в което се превърнах, и не мога да загърбя нито един от двамата. — Пое накъсано дъх. — Кого искаш: елена, който ще се ръкува и ще се държи любезно, или вълка, който може да те разкъса? И какво ще се случи, ако не мога да ти обещая, че вълкът няма да изскочи, когато ти най-малко го очакваш? Аз не мога да бъда единият или другият. Аз съм и двамата.
Гласът му пресекна при последната дума и заглъхна.
Тя изправи рамене, думите му й вдъхнаха сили. Да, знаеше това, нали? Беше усетила, че той се сдържа заради нея, беше доловила, че се опитва да потисне тази част от себе си — вълка. Беше доволна, защото тази страна от него й беше непозната и я плашеше, но отвъд страха имаше искрица на… разочарование, нали? Разочарование от неговото въздържане. И тя беше наясно какво й казва. Не можеше да го има на части. Той бе прекарал целия си живот в борба за оцеляване и бе успял благодарение на дивия звяр в себе си. Да отхвърли тази част, би означавало да се откаже от същността си.
— Аз искам вълка — тихо каза тя. — Искам теб. Не желая да се сдържаш.
Това беше най-искреното нещо, което някога бе казвала, осъзна Харпър. Искаше да забрави всякакъв страх, защото му вярваше. Нямаше част от него, която не искаше. Всяка частица от този мъж беше трудно извоювана и тя ги искаше всичките.
Той я изучаваше с присвити очи, наблюдаваше я.
— Преди да заживея в онази хижа, аз съм живял в пещери, Харпър, а понякога в дупки, изровени от животните в земята.
Тя кимна и вирна брадичка.
— Това е добре — заяви, — защото в онези места си бил на топло.
Джак леко извърна глава, все още изучавайки я с такава настойчивост, че тя започна да трепери. Той направи крачка към нея, но тя не помръдна.
— Понякога бях толкова освирепял от глад, че ядях буболечки. Една след друга. Търсех ги по земята, пълзейки на четири крака.
Не сваляше очи от нея, искаше да види отвращението в очите й, знаеше го. Изпитваше я. Младата жена преглътна, споменът за снимките, показващи отвратителните мъчения, на които е бил подложен, й причиняваше такава болка, че искаше да падне на колене. Пое дълбоко дъх, огромното уважение и безмерната любов, които изпитваше към него, изпълниха душата й.
— Добре — прошепна. — Те са те поддържали жив, така че, когато онзи ден влязох в офиса на шерифа, ти беше там. Ти беше там.
Той толкова дълго остана мълчалив, че тя се зачуди дали няма да й припомни някой още по-ужасяващ момент от своето оцеляване, за да се опита да разбере дали тя действително иска това, което твърди, че желае.
— Вълкът не прилича на нищо, което познаваш. Той е див, Харпър. Той е най-лошата част от мен.
— Добре — каза тя още един път, гласът й потрепери от дълбочината на чувствата, които я изпълваха. — Аз искам дивото. Искам теб. Искам те целия. Лошото, доброто и всичко, което е между тях.
Очите му се присвиха и въздухът внезапно се промени, всичките й сетива се изостриха, дъхът й замря. Той щеше да нападне. Да провери истинността на думите й с действие. Направи го, мислено го призова Харпър и носът му помръдна, съвсем леко, сякаш бе уловил мириса на съгласието й. Копнежът й. Двамата се взираха един в друг, сега тя трепереше, цялото й тяло беше като наелектризирано, сърцето й изпомпваше кръвта във вените все по-бързо и по-бързо.