— Благодаря, че ме изчакахте — рече мъжът. Косата му беше с цвета на големите скали, издигащи се покрай брега на реката, светлосиво и тъмносребристо, преливащи се в едно. — Ако ме последвате оттук, ще можем да поговорим.
Лукас тръгна след мъжа, извръщайки глава, за да види жената. Но вратата на стаята, в която тя се намираше, беше затворена. Мъжът заведе Лукас в друга стая, в която имаше маса и два стола.
— Заповядайте, седнете — покани го мъжът и когато Лукас го послуша, той се отпусна на другия стол. — Казвам се Марк Галахър. Аз съм агент от Департамента по правосъдието в Монтана. — Отново се усмихна. Очите му са добри, помисли си Лукас. Ала той не се доверяваше на себе си, че може да различи доброто. Или злото. Лукас знаеше, че всички хора лъжеха и се преструваха. — Знам, че са ви прочели правата и шерифът вече ви е задал някои въпроси, но аз искам да ви попитам още нещо, ако нямате нищо против.
Лукас бавно кимна. Не искаше да отговаря на въпросите, но разбираше, че те не го молеха, а му нареждаха.
— Добре. Ще ми кажете ли отново колко добре познавахте жертвата, Айзак Дрискол?
— Той разменяше неща с мен. Неща, от които се нуждаех, но с които не можех да се сдобия.
— Добре. И защо не можехте да се сдобиете с нещата, от които се нуждаехте?
Не можеше да каже на мъжа защо. Не беше сигурен, че трябва. Не знаеше на кого да вярва и на кого — не. Засега.
— Не исках да напускам гората. И аз… нямам кола.
— Разбирам. Добре.
Но по лицето на мъжа си личеше, че не разбира. Дали знаеше, че Лукас лъже?
— Има ли нещо друго, което да ми кажете за вашите отношения? Нещо, което ви е известно за него, което ние би трябвало да знаем?
— Не.
Докато отговаряше, се опита да не си представя кръвта, локвата, която бе нараствала и се бе разпростирала върху пода.
— Добре. И вие живеехте в къща в собствеността на Айзак Дрискол?
— Да.
— И сте разменяли с него неща вместо наем?
Наем? Лукас не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че мъжът — агентът — очаква да го потвърди, затова отговори:
— Да.
— Значи, в известен смисъл сте зависели от Айзак Дрискол, за да получавате неща, които не са ви били достъпни?
В това изречение имаше прекалено много думи, които не разбираше, но той въпреки това кимна.
— Да.
— Харесвахте ли Айзак Дрискол?
— Не знам. Аз просто разменях с него.
Агентът изчака секунда, преди отново да заговори.
— Добре. Забелязали ли сте напоследък нещо необичайно, ъ, във вашия район в гората, така да го кажем?
Не казвай на никого за мен.
— Не.
— Добре. — Той изгледа продължително Лукас, който не отвърна поглед. — Били ли сте и преди в града, Лукас?
— Не.
Това беше почти вярно. Беше ходил веднъж в града, но бе направил само няколко крачки. Не искаше да казва на агента за това. Мускулите още го боляха и се стягаха, когато си помислеше за това.
— Как стана така, че заживяхте там?
— Аз… моите… родители не можеха да се грижат за мен. Дрискол ми позволи да живея на земята му.
Агентът се втренчи в него, ала лицето му не издаваше нищо.
— От колко дълго време живеете в гората?
— Петнайсет зими.
Толкова много. Толкова много студ. Толкова много глад. Толкова много самота.
Агентът го погледна по онзи странен начин. Лукас не знаеше какво си мисли.
— Сам? През всичките тези години?
— Да.
Агентът остана мълчалив около минута. Сетне кимна.
— Добре, Лукас, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ако имаме още въпроси, пак ще поговорим. И разбира се, ще ви върнем нещата, след като бъдат изследвани.
Лукас нямаше представа за какво ги изследваха, но кимна. Искам да си отида у дома. Но докато го мислеше, сърцето му се сви. Защото гората вече не беше неговият дом. Сега всичко беше различно.
Глава 7
Агент Галахър отвори вратата и се усмихна.
— Готов съм да тръгваме.
Харпър кимна, надигна се от стола, върху който беше седяла досега, борейки се с изкушението отново да включи монитора, и излезе от стаята. Закова се на място, когато видя мъжа — Лукас — да бъде извеждан от килията от Дуейн.
— Извинете за задържането — казваше шерифът. — Благодаря, че отговорихте на въпросите ни. Свободен сте да си вървите.
Дуейн се обърна и Лукас го последва. Докато минаваха покрай стаята за почивка, грабна едно списание от стойката на стената и бързо го пъхна под кожуха си. Харпър примигна. Нима той току-що бе откраднал списание под носа на шерифа?