— Ти плачеш — каза той, но не прозвуча тревожно.
— Да.
— Вълчиците плачат, когато намерят своя самец за цял живот — изрече той и приглади косата й назад.
Харпър тихо се засмя. Безспорно беше човешко същество — прекалено цивилизовано през повечето време, — но може би и в нея се спотайваше следа от необуздана първичност. Интуитивното разпознаване на своя самец за цял живот.
Той дълго я успокоява и милва, пресушавайки сълзите й с целувки, душеше и толкова нежно хапеше кожата й, че тя отново се засмя.
— Обичам те — прошепна, заровила нос във врата му. — Целия. Може би най-много вълка, защото благодарение на него си оживял, за да ме обикнеш, когато се появих в живота ти.
Лицето му засия от радост, а Харпър се засмя от щастие.
— Аз също те обичам — промълви Джак, но после стана сериозен и лицето му помръкна.
— Те ще ме заключат, Харпър. Аз трябва да… трябва да платя за това, което сторих на едно от другите момчета.
— О, Джак, не! — прошепна тя и поклати глава. — Никой не те обвинява за това. Те видяха снимките, Джак. Агент Галахър видя записите. Те знаят какво се е случило, че ти само си се защитавал. Никой няма да те заключи.
Погледът му обходи лицето й за миг, сякаш не можеше да й повярва.
— Аз не съм в беда?
— Разбира се, че не. Ти си жертвата. Единственият оцелял. — Тя се усмихна. — Един ден хората ще пишат книги за теб и ти ще бъдеш герой.
Той я погледна смаяно. Облекчението в изражението му беше толкова силно, че от очите й отново бликнаха сълзи. Той си е мисли, че ще го заключат в клетка? Бил е готов да плати за убийството на другото момче. Каква огромна вина е носил в душата си. Вина, която би трябвало да тежи на съвестта на друг човек: Айзак Дрискол. Който и да го беше убил, тя се радваше, че е мъртъв. Би се изкушила сама да го убие, ако още беше жив.
Харпър се извъртя в прегръдките на Джак, обвивайки по-плътно одеялото около тях. Все още лежаха върху дървения под, лепкавото му освобождение все още съхнеше върху бедрата й, а тя никога досега не се бе чувствала толкова удобно.
Двамата се гушкаха още малко, целуваха се, а тя се топеше от наслада при допира до грубата му, нашарена с белези кожа, опиянена от топлината му в студената хижа и от възхитителното му мъжествено ухание. След минута го погледна в очите, не можеше повече да сдържа безпокойството, което я глождеше. Сега помежду им трябваше да цари единствено честност и откровеност. След всичко, което бяха преживели заедно, нямаше място за нищо друго.
— Опасявам се, че докато се учиш, израстваш и променяш… докато се превръщаш в мъжа, за когото си бил предопределен, ти ще… ме изоставиш — каза тя и сведе очи.
Той отметна кичур коса от челото й и я целуна там, а тя вдигна брадичка и срещна погледа му.
— Мислиш, че всички, които си обичала, са те изоставяли.
— Аз…
Харпър отново извърна поглед, но сетне вдигна очи, копнееща отново да срещне неговите.
— Разбирам — прошепна той, гледайки я право в очите. — И мен хората са ме изоставяли. Лъгали са ме, предавали са ме. Знам, че има още много да уча за света. Но, Харпър, аз не съм дете. Аз съм мъж и знам кой ми принадлежи и на кого аз принадлежа. — Замълча за малко, без да откъсва очи от нея. — Знаеш ли, че дърветата си говорят помежду си?
Тя смръщи вежди.
— Не.
— Да, правят го. Споделят тайни в корените си, онези дълбоки, потайни места, които не може да се видят. Мисля, че и ние сме като тях. Познаваме нещата, които са скрити много надълбоко, тайни неща, древни неща. Ти нашепваш на мен. Аз нашепвам на теб. Ти ги чуваш, нали?
Сърцето й се разтуптя, преливащо от любов към него, от сладостта на думите му. Харпър кимна.
— Да, чувам ги.
Палецът му се плъзна по бузата й, избутвайки една щастлива сълза към устните му, за да я вкуси. Тя се усмихна, сгуши се до него и за миг се унесе. Можеше да заспи тук, ако не знаеше, че трябва да се върнат. Ако не знаеше, че те всъщност бяха влезли незаконно.
— Мм — промърмори младата жена, изтласквайки за кратко реалния свят, докато си фантазираше, че могат да останат просто така за неопределено време. Двамата щяха да поспят, после да се събудят и да се любят. Не й пукаше с кого щеше да се люби — с дивия вълк или с нежния млад елен. Запита се дали можеше да извади наяве вълка в него с поглед, движение, докосване. Да го призове. Да го омае. Разтърси я трепет на възхитително предвкусване. Скоро, каза си тя. Но не днес. При все това имаха още няколко минути и тя си позволи да им се наслади, сгушвайки се по-плътно до топлите му гърди. — Това, което каза току-що, за дърветата, ме наведе на една мисъл.