Выбрать главу

— Хмм — въздъхна той в косата й.

— Когато се събудих в болницата след катастрофата, бях малко дете, не помнех почти нищо. Само откъслечни неща. Няколко проблясъка в паметта. Бях сърдита на родителите си, по-конкретно на майка ми, защото в училище си бях залепила косата с дъвка и тя ме бе заставила да я подстрижа. Приличах на момче. — Харпър тихо се засмя, но после въздъхна. — Последното, което помня, беше как й заявявам, че никога няма да й простя за това. Предпочитам да мисля, че тя е знаела, че съм се държала просто като едно разглезено хлапе, но… — Пое треперлив дъх. — Както и да е, другото, което не спирах да чувам, беше един глас, който ми казваше да живея. Приличаше на вик, по-скоро на заповед. — Тя замълча. — Навярно е бил гласът на баща ми. А може би на ангел или дори Божият глас. Не знам. — Склони глава и го погледна. Той бе застинал и я слушаше с напрегнато внимание. — Но ми се струваше толкова… истински. И онази едничка дума… през годините тя отново и отново се връщаше при мен всеки път, когато исках да се предам. Онази заповед. Онзи… да, онзи шепот. От самите глъбини на душата ми. Той ми даваше сили да продължа, крепеше ме, помагаше ми да оцелея.

Защо Джак я гледаше така? Сякаш току-що бе видял призрак?

— Джак? Какво не е наред?

Той избута одеялото от рамото си, стана и отиде гол до мястото, където бе захвърлил палтото си. Харпър седна и придърпа одеялото към гърдите си, докато сконфузено го наблюдаваше. Той се върна при нея, коленичи и протегна ръка. Тя погледна в отворената му длан. Джобен нож. Стар и… тя го взе и почувства как огромна тежест засяда в гърдите й… толкова отдавнашна, че почти се разпадаше. Познаваше този джобен нож. Здраво го стисна, преди да го обърне, знаейки какво ще види отзад на дръжката. Седеф.

— Баща ми носеше този нож в джоба си. В колата ли беше? От там ли го взе?

Джак поклати глава, погледът му обхождаше лицето й, сякаш я виждаше за пръв път.

— Джак? Какво има?

— Ти ми даде този нож — невярващо отрони той. — Ти го сложи в ръката ми.

— Аз… какво? — Тя поклати глава. — Не разбирам.

— Беше ти. Ти падна от онази скала с мен.

Глава 45

Той все още се опитваше да осмисли случващото се. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че тя беше… тъмнокосото момче на скалата. Мисълта го напушваше на смях. Изпълваше го с радост. При все това по някакъв странен начин, който не можеше да обясни — не защото не му достигаха думи, той бе насъбрал толкова много през последните няколко седмици, — всичко имаше смисъл. Той беше озадачен, но не и изненадан. Той я бе познал не само заради шепотите, които прииждаха в него — във всеки човек, ако умееше да ги слуша, — но и защото тя е била там в най-съдбовната нощ в живота му. Тя го беше спасила. Ако не беше този джобен нож, той никога нямаше да оцелее. А той бе спасил нея. С онова решение в последната секунда… той бе спасил любовта на живота си.

И двамата бяха оживели благодарение един на друг, бяха оцелели сами през всичките тези години, за да се срещнат отново в подходящия момент.

Спряха пред офиса на шерифа и за миг двамата останаха взрени в сградата. Харпър се бе обадила на агент Галахър, когато наближиха магистралата, и той щеше да се срещне с Джак там. Харпър се протегна и стисна ръката му.

— ли си, че не искаш да вляза с теб? Или да те чакам тук отвън?

Той се наведе и бързо я целуна.

— Не. Мога да се справя и сам. — Трябва да се справя сам. Трябва да бъда мъж. — Но нямам търпение да се видим в апартамента ти. Като свършим, ще помоля агент Галахър да ме закара при теб.

— Ще те чакам — усмихна се тя и му кимна.

Трите най-прекрасни думи, които бе чувал от жената, която обичаше. Ще те чакам. Имаше някой, който да го чака. И никога нямаше да я остави да го чака дълго. Той се ухили, отново я целуна и слезе от пикапа.

Офисът на шерифа му изглеждаше различен, но от последния път, когато бе тук, той гледаше на света с различни очи.

— Тук съм, за да се срещна с агент Галахър — каза Джак на жената на рецепцията.

Тя ококори очи и изпусна химикалката, скачайки от стола.

— О, да. Лукас, нали? — Смръщи чело. — Не, Джак! Чух агент Галахър… е, във всеки случай вече сме се срещали преди, или по-скоро аз съм те виждала.