— О — рече Джак, не знаейки какво изпитва.
Чувстваше се глупав и използван, но в същото време му беше тъжно за Брил.
— Но видях камерата край реката. — Тя издаде звук, подобен на смях, само че не беше. — Може би онзи тип бе забравил, че наркоманите инстинктивно проверяват дали не ги наблюдават. Навик. — Прокашля се. — Както и да е, аз се досещах, че нещо не е наред. Тогава те срещнах и… ами разбрах, че нещо никак не е наред. — Преглътна. — Искам да знаеш, че след като се запознах с теб, след като видях що за човек си, ами… — Тя поклати глава. — Не знам. Толкова усилено и толкова дълго се бях опитвала да се изчистя от дрогата. Заради мен, заради сина ми, но винаги се провалях. Но след онази случка… след теб се изчистих. Знам, че не е минало много време, но все още съм чиста. Ти ме вдъхнови. И сега се опитвам да си върна моето момче, да заживеем по-добре… — Една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Толкова съжалявам за това, което направих, Джак. И ти благодаря за това, което направи за мен.
Той кимна и тя пристъпи напред, прегърна го за кратко, пусна го и се извърна. Агент Галахър я изведе от стаята и затвори вратата. Върна се при Джак. Отпусна ръка върху рамото му и го стисна.
— Предполагам, че вече си готов да се прибереш у дома.
Дом. Харпър. Да. Но… Той се намръщи и се замисли. Първо трябваше да поговори с дядо си.
— Да. Искам да си отида у дома. Но първо трябва да отида в Торнланд.
— Ще те оставя там и ще се върна да те взема след час. Аз също трябва да се отбия в офиса. Така става ли?
— Да. Благодаря.
— Тогава да вървим — усмихна се агент Галахър.
Джак изпрати с поглед колата на агент Галахър, докато потегляше по алеята, после се извърна към внушителното имение, което веднъж бе нарекъл замък. Сега знаеше, че това просто е една голяма къща, където живееха много нещастни хора. Пое дълбоко дъх, не очакваше с радост срещата с доведената си баба. Беше сигурен, че тя е вътре и остреше ноктите си, готова да избоде с тях очите му.
Вратата се отвори и Найджъл застана на прага, мазен, както винаги.
— Найджъл — произнесе устата му.
Мазен, си каза наум.
— Сър — отвърна Найджъл по начин, който накара Джак да се усъмни, че се кани да кихне. Усети как веждата му се повдига в очакване. Никаква кихавица не последва. — Добре дошли у дома, сър — каза икономът и отвори по-широко вратата.
— Благодаря. Трябва да поговоря с дядо ми.
— Господин Феърбанкс е горе. Да го извикам ли?
Джак кимна и пристъпи във фоайето.
— Да. Благодаря.
Не беше сигурен дали вече е добре дошъл в този дом, във всеки случай не и като член на семейството, затова се отправи към голямата стая близо до вратата, където за пръв път се бе срещнал с дядо си, мислено повтаряйки си това, което искаше да му каже. Благодаря, че ми даде името си, но вече не се нуждая от дом. Това беше. Прости думи.
Докато чакаше, имаше чувството, сякаш тишината на дома го притиска от всички страни. Отиде до бюрото, взе снимката на баща си и се вгледа в лицето на мъжа. Наистина приличаше на него, сега го виждаше. Запита се дали и когато е бил малко момче, е приличал на него. Единствените снимки, които имаше на себе си като малко дете, бяха намерените от него в дома на Дрискол. Онези, от които му призляваше.
Отвори чекмеджето на бюрото, извади една голяма дебела книга и я разтвори. Това беше книга със снимки — фотоалбум, — за която неговият дядо му бе казал при първата им среща.
Седна върху бюрото и запрелиства страниците, докато разглеждаше снимките на дядо си, на една жена с кестенява коса, която сигурно беше неговата истинска баба, и на малкото момче, което е бил неговият баща. Коледи. Празненства с балони и подаръци, езера и лодки, и неща, на които Джак не знаеше имената. И на всички имаше много усмивки. Всички се усмихваха.
Очите му се спряха върху една от снимките, той се сепна и я приближи към лицето си. Дядо му и баща му, вече тийнейджър, стояха заедно с някакъв трофей. Погледът на Джак се премести към фона, на който се виждаха няколко кръгли мишени. Той присви очи и се вгледа по-отблизо в трофея. Отпред имаше надпис: „Първа награда за стрелба с лък“, и името на баща му.
Джак преглътна. Баща му е бил добър — не, страхотен — с лъка и стрелата.
Само че баща му беше мъртъв. Не би могъл да убие Дрискол. Отново се взря в снимката, в изражението на гордост върху лицето на дядо му. Сякаш той се бе упражнявал да стреля с лък заедно със сина си. Сякаш бяха тренирали заедно.